Метаданни
Данни
- Серия
- Епично приключение (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Silk Road, 2000 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Евелина Пенева, 2014 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5 (× 19 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Колин Фалконър
Заглавие: Пътят на коприната
Преводач: Еверина Пенева
Година на превод: 2014
Език, от който е преведено: Английски
Издание: Първо
Издател: ИК „Унискорп“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2014
Тип: Роман
Националност: Английска
Редактор: Нина Джумалийска
Художник: Иван Домузчиев
Коректор: Димитър Матеев
ISBN: 978-954-330-404-2
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1969
История
- — Добавяне
130
Мяо-йен наблюдаваше приготовленията от прозореца на стаята си, високо в западната кула. Мъже и коне изпълваха двора, най-вече нередовните войници на Алгу с кафявите си кожи и дървени колчани на гърбовете, от които стърчаха стрели. Изглежда се готвеха за битки по пътя. Към тях се присъединяваха и мъжете от бащиния й кесиг, които я придружаваха от Шанту.
Посред конниците тя съзря варварина, който седеше, без да помръдва, на жребеца си, светият мъж беше до него, скръбен в робата си с черна качулка.
Отецът й беше спасил живота и въпреки това отказваше да говори с нея. Толкова беше непонятно! Какво беше сторила, за да заслужи неговата враждебност?
Тя не се радваше на предстоящото ново пътуване. Въпреки че се възстанови от треската, стомахът я болеше и тази луна не беше кървила. Сигурно заради болестта. Гърдите й също я боляха и бяха подути, но не желаеше да споделя толкова деликатен въпрос с прислужниците си.
Момичета й помагаха да увие краката си лилии за пътуването. Две от тях събуха извезаните копринени обувки от краката й, после внимателно развиха дългите ленти от увито платно, ярд[1] след ярд. Тя простена, когато всичко приключи и почти проплака от облекчение, както винаги, когато и последната лента биваше махната.
Погледна към чуканите на крайниците си с омраза и отвращение. Под превръзките нямаше, както си представяха мъжете, крака на момиченце. Без скриващите ги ленти платно те бяха крака на чудовище. Сводовете бяха чупени и пръстите подвити под стъпалата й. Гниеща плът висеше от тях на дълги ивици.
Мяо-йен проплакваше, докато ги почистваха, защото с времето агонията не отслабваше. По време на тази дейност тя държеше цвете под носа си, за да избегне вонята. Когато най-накрая всичко приключи, прислужниците увиха около краката й чисти ленти платно.
Ето това беше да си принцеса.
Жосеран седеше сковано на седлото, чакаше портите на крепостта да се отворят. Дворът едва побираше заминаващото множество и миризмата на татарите беше непоносима, воняща смес от коне, кози кожи, немити тела, от мириса им му се повдигаше въпреки дългото време, прекарано сред тях. Шамани с диви погледи вървяха сред тълпящите се мъже и коне, ръсеха кобилешко мляко по земята и по челата на конете. Те бяха мръсни създания със сплъстени бради и коси, ризите им бяха изпоцапани с кал, заклинателните им крясъци се носеха възбог.
Жосеран впери поглед в гърба на Уилям. Тъмни петна личаха по грубата вълна на расото му. Отново се е бичувал, както изглежда, наказвал се е за някакво нарушение пред Бога и самия себе си.
Как му се щеше никога да не беше попадал пред очите му.
Обкованите с желязо порти проскърцаха и предната част от кервана потегли. Военачалникът им поведе колоната надясно, посоката на късмета, преди да изправят редицата си и да се насочат към планините. Каруца, натоварена с коприни и кожи, сред които и от бял хермелин, ги следваше, върху нея се поклащаше позлатената носилка на принцеса Мяо-йен и нейните придворни дами.
Жосеран и Уилям яздеха в задната част на редицата с останалите конници на Сартак. Следваха кервана през оазиса на Кашгар, по протежението на обградения с тополи път, покрай скупчени кирпичени къщи и кайсиеви градини.
По-късно същата сутрин Сартак и неговият кесиг свърнаха на югозапад към синята планинска верига. Останалите от кервана, нередовните войници на Алгу и покритите каруци с принцесата, продължиха, поеха по северния път през прохода.
Галопираха през пустиня, покрита с черни камъни, към непристъпните планини, които се извисяваха пред тях. Жосеран пришпори коня си след Сартак и го настигна при фургона.
— Какво има, Варварино? — провикна се той.
— Не е добре да разделяме силите си — надвика поривите на вятъра и тропота от копитата на конете им Жосеран.
— Ако и врагът ти е толкова мъдър — отвърна му той, също като викаше, — никога няма и през ум да му мине, че си толкова глупав!
— Какво говориш?
— Отрядите на Кайду ни чакат в планините! Знаем, че са там, но те не знаят, че ние знаем. Затова им устроихме клопка. Когато керванът стигне Долината на пастирите, той ще е много лесна мишена. Но ние вече ще сме им излезли в гръб през проходите и ще ги чакаме на по-високото. Ако Кайду хвърли силите си в засада, ние ще ги избием!
— Рискуваш живота на Мяо-йен!
— Мяо-йен все още е в крепостта! В покритата носилка са само стрелците на Алгу — Сартак се изсмя, очакваше с нетърпение битката, чийто развой сам беше подредил, радваше се на своята находчивост. — Врагът ще види онова, което решиш, че искаш да види. Избрахме битката. Щом веднъж укротим Кайду в тези планини, керваните ни отново ще пътуват свободно!
Жосеран изостана, остави Сартак да язди напред в галоп. Впечатлен беше от лукавството на татарина, но част от него беше завладяна от неизразима тъга и, да, страх. Помоли се, ако Кайду наистина е изпратил своите ездачи в капана на Сартак, Хутлун да не е сред тях.