Колин Фалконър
Пътят на коприната (84)

82

Уилям се събуди посред нощ задъхан, сякаш е бягал от пожар. Претърколи се на една страна и присви колене към гърдите си, смали се, колкото му е възможно. Представи си как се крие от Бог.

Грешката не беше негова. Църквата предупреждаваше за демони, които идвали при мъжете и жените в съня им и ги насилвали, докато били в най-безпомощно състояние. Много пъти се беше борил с този женски демон, но сега той се беше върнал в нов облик, с бадемовидни очи и гъвкаво като върба тяло.

Той скочи от леглото и махна монашеското си расо. Бичува се в мрака с бича, който сам си беше направил тази сутрин от клоните на черешово дърво.

Чу шумоленето на коприната, когато неговият зъл дух плавно отметна роклята си от виненочервен брокат от раменете си. Видя пулса на кръвта на шията й, гърдите й с цвят на слонова кост и с форма на капка. Прокара пръстите си през дългата й лъскавочерна коса.

Не!

Шибаше отново и отново, но не можа да я прогони. Тя коленичи в краката му като покайваща се. Долови мускусния й мирис, представи си как дългите й топли пръсти се промъкват под расото му. Толкова истинска беше за него, че не чувстваше как кръвта тече по разранения му гръб, само топлината й, докато накрая сграбчи собствената си плът с ръката си и даде на своя женски демон семето си.

Уилям благослови виното и го вдигна високо.

— Кръвта Христова — прошепна той и вдигна очи към свода на потъмнелия от тамяна таван. Белите му одежди бяха раздрани и изпоцапани от дългото пътуване от Земите отвъд, но все още бяха одеждите на Светата майка Църквата и той си представи, че сияят като слънчеви лъчи в тази черна езическа земя.

Мигът беше трогателен за тайното му паство от унгарци и грузинци, никой от които не беше посещавал латински ритуал, откакто бяха заловени в плен при преминаването на Субетей^[1] през Европа двайсет години по-рано. Уилям беше присвоил църквата на Мар Салах за тази меса, донесъл беше своето евангелие, требника и Псалтира, толкова лекомислено отхвърлени от Хубилай.

Дори в мрака, помисли си той, Бог разпръсква светлината си. Няма ъгълче по света, в което той да не ни намери. Аз ще бъда негов ангел и негов пратеник!

Изведнъж вратата се отвори с трясък и на прага застана Мар Салах. Чернорасите му свещеници се редяха зад него. Той се втурна вътре с изкривено от бяс лице.

— Как смееш да оскверняваш църквата ми!

Уилям запази самообладание. И за да покаже своята святост пред паството си, той падна на колене и зарецитира Символ верую.

Нахвърлиха се отгоре му, ритаха го, удряха го, докато изгнаниците гледаха, виновни и уплашени. Свещениците на Мар Салах го повлякоха обратно навън от църквата и го изхвърлиха в калта, Псалтирът и требникът му се изтъркаляха до него.

Тежката врата се затвори с трясък.

Неколцина стреснати граждани го огледаха, докато го подминаваха на път за пазара. Уилям бавно се изправи на крака, изкривил лице от болката в ребрата. Ако трябва да страдам като Христос, помисли си той, тогава това само ме приближава към чудната ми награда. Нека ме бият и ругаят, никога няма да се разколебая. Сега Бог е с мен и няма да се проваля!