Колин Фалконър
Пътят на коприната (31)

29

Още не беше съмнало, когато минганът на Хутлун — татарска армия от хиляда конници — напусна стана. Жосеран се събуди през нощта от тътена на копитата, които препускаха по степта. Малко след това Текудай дойде да ги вземе.

— Идвайте, хайде — каза им той. — Ловът започна.

Навън беше невероятен студ. Жосеран облече своя дел и ботушите си. Уилям излезе след него от юртата. Дори той беше вече склонил да се придържа към начина на живот на татарите; заменил беше сандалите си с ниски плъстени ботуши и носеше дебела татарска роба над черното си расо.

Оседлаха конете и последваха Текудай към хълмовете над стана. Кайду ги чакаше, заобиколен от охраната си и прегърбен в огромен хермелинов кожух. Носеше всички отличителни белези на хан: кожената му броня беше богато украсена със сребро, а карминената сбруя на коня му и дървеното седло — с нефрит.

— Оказваме ви голяма чест — заяви Кайду на Жосеран, когато поеха. — Нито един варварин не е ставал свидетел как ловуваме.

Аз да не ходя за пръв път на лов, помисли си Жосеран. Представи си как се прибира вечерта с няколко глигана, може и някоя антилопа. Нямаше как и да подозира на каква сеч ще стане свидетел.

Яздиха неуморно няколко часа, според обичая на татарите, без почивка. Късмет поддържаше темпото, беше позаякнала по време на почивката в стана на Кайду и от храната, която намираше в равнината. Жосеран се чувстваше облекчен, страхуваше се, че може да я изгуби.

Стигнаха до хребета на нисък хълм. Синьо-белите върхове на планините се издигаха над тях като ръб на огромна купа.

На светлината от изгряващото слънце той различи тъмните очертания на татарски конници, пръснати из долината. Сигурно тях беше чул да напускат лагера. Изведнъж линията се разкъса, фланговете се втурнаха в галоп като два отделни лъча през степта.

Стадо антилопи се стрелна напред, повече от двеста броя, уловени между напредващите крила на конницата. Чу ги да блеят, да кявкат, да врещят, докато бягаха изплашени през замръзналата тундра. Някои от тях скачаха високо във въздуха над гърбовете на останалите в стадото, както риби скачат над морската повърхност. Уилям затаи дъх и посочи вдясно, където тичаше и глутница вълци; придружаваха ги два леопарда, изплашени и ревящи, пристъпваха по леда встрани от връхлитащите конници.

Сега стадо кози се втурна напред, успоредно с тях устремно препускаха ловците.

— В името Божие — дъхът на Жосеран секна.

Ходил беше на лов за елени и диви свине в горите на Бургундия, но за пръв път виждаше ловуване в подобен мащаб. Ловците действаха със смразяваща точност. Във Франция използваха викачи и хрътки, които да подгонят плячката; щом се появеше първата жертва, на господаря или на рицаря се падаше да я подгони и да я убие. В сравнение с лова, на който присъстваше в момента, онзи беше детска игра.

Тук татарите използваха цялата си армия, която действаше в пълен унисон.

Лъчите на авангарда щяха след малко да се доближат, обкръжили животните в равнината под тях.

— Ето така обучаваме бойците си — каза му Текудай. Трябваше да крещи, за да надвика тропота на копитата по замръзналата земя. Самите ездачи не издаваха никакъв звук, въртяха се и променяха посоката си в пълно мълчание. Движенията им се съгласуваха от вестители, които се стрелкаха между командирите на техните коне, от сигнални знамена и от по някоя свистяща сигнална стрела.

— Нищо не може да бъде убито, преди самият хан да даде сигнал. И един заек да се изгуби по невнимание, виновникът се поставя в канга и му удрят по сто тояги.

Учили бяха Жосеран да вярва, че битката е поредица от индивидуални противоборства. Личният кураж и умението бяха всичко. Чак когато се присъедини към тамплиерите, тогава се научи да се подготвя за стрелба, да се завърта и да сменя посоката в унисон с останалите от конницата. Именно желязната дисциплина отличаваше тамплиерите и хоспиталиерите като бойна сила от всички останали в Светите земи.

Но тяхното умение беше нищо в сравнение със зрелището, на което ставаше свидетел в този миг. Воюваш ли с татарин, осъзна той, воюваш срещу цялата орда едновременно. Лекотата на броните и оръжията им рязко се отличаваше от тежките плетени ризници и широки мечове, които ползваха той и събратята му тамплиери. Поотделно тези диви конници не биха могли да се сравняват с никой франкски рицар, но когато се биеха и движеха заедно като военна част, както правеха сега, помитаха всичко пред себе си.

Ако по някаква причина не успееше да се върне в Земите отвъд със споразумение за мир, можеше да си представи как тези дяволи поглъщат докрай Светите земи.

Кайду кимна към татарина, който го придружаваше. Мъжът изтегли стрела от колчана си. Това беше една от сигналните стрели, които Текудай му беше показал. Войникът я изстреля във въздуха и тя засвистя, докато летеше към бойците в равнината.

Това беше сигнал да започне сечта.

Една от фигурите в големия кръг от ездачи скочи от седлото. Дори от разстояние Жосеран разбра, че това е Хутлун, позна я по проблясъка на виолетовия й шал. Кайду се усмихва хищно към него.

— Дъщеря ми — каза той. — Дадох заповед. Никой нищо да не убива, докато тя не изстреля първата стрела.

Хутлун остави оръжията си на коня, дори колчаните и тръгна през равнината, въоръжена само с лък.

— Има право на една стрела — обясни му Текудай. — Трябва да убие с един изстрел.

В равнината имаше хиляди зверове, разширили в ужас очи. Хутлун вървеше между тях привидно без страх, само с тънкия лък в ръце.

Глутница вълци се бяха отделили от виещата маса животни и сега свърнаха към нея, ръмжейки и подскачайки. Тя държеше лъка отпуснато с дясната ръка и чакаше.

— Ще я убият — промърмори Жосеран.

Огледа се. До него бащата и братът на Хутлун наблюдаваха с каменни лица. Жосеран отново насочи вниманието си към драмата, която се разиграваше под него. Вълците приближаваха към Хутлун. Изведнъж го заля страх. Защо да ме е грижа какво ще се случи с някаква татарска дивачка! Какво ми става?

Ала сърцето му заби лудо.

Хутлун продължаваше да чака, вълците се приближаваха, още не беше вдигнала лъка.

Има желязно самообладание…

Хутлун вдигна лъка с плавно движение и се прицели. Закъсня, помисли си Жосеран. Глутницата щеше да й се нахвърли всеки момент, преди да е имала време да освободи стрелата.

Изведнъж един от вълците падна на замръзналата земя, присвил глава под опашката си, стрелата стърчеше от гърлото му. Веднага засвистяха стрели и от ездачите зад Хутлун и още дузина вълци нападаха в невъобразима купчина от крака и кървава козина. Но не беше достатъчно, за да я спасят. Хутлун падна под останалите връхлетели я зверове. Другарите й се приближиха с конете си, изстрелвайки стрела след стрела към глутницата.

Жосеран погледна към Кайду.

Нищо. Никакво изражение.

Затаи дъх и зачака. Лицето на Хутлун беше на леда.

 

 

Най-накрая помръдна, раздвижи се и бавно се изправи на крака. Един от татарите държеше юздите на коня й и тя закуцука към него. Невъзможно беше да се каже колко лошо е ранена.

Кайду се усмихна.

— О, какъв син би била тя! Но и невероятна майка на ханове!

Ловът продължи още час. След това беше изстреляна нова сигнална стрела и тя сложи край на сечта. Железният пръстен на конницата се разкъса и останалите животни бяха пуснати да избягат в пустошта на север.

Войниците се заловиха за работа, подготвяха угощението.

— Поне тази вечер няма да ядем овче — промърмори Уилям зад гърба му.

— Виждал ли си подобно нещо?

— Диваци на лов.

Хутлун изкачи склона с коня си, за да поздрави баща си. По ръкава на кожуха й имаше кръв, както и по панталоните й, но нищо в поведението й не показваше, че е ранена. Когато се приближи, Жосеран усети, че черните очи на мургавото й лице го наблюдават.

Чудеше се какви ли рани са й нанесли вълците под дебелите й ризи. Как изобщо беше възможно да се интересува от някаква дивачка? На минаване покрай него тя му се усмихна бегло, вероятно разгада мислите му.

— Татко — провикна се към Кайду.

— Как са раните ти, дъще?

— Драскотини — отвърна тя. Олюля се леко на седлото, но възстанови равновесието си.

— Добър лов.

— Благодаря, татко.

— Поздрави своя минган. Кажи им, че съм доволен.

Хутлун отново се усмихна, после обърна коня си и се присъедини към войниците, които доубиваха животните долу в равнината.

Жосеран се обърна към Текудай:

— Ще се оправи ли?

— Тя е татарка — изръмжа той, сякаш такова обяснение беше достатъчно, и не промълви и дума повече по време на дългата езда до стана.

А при завръщането им Жосеран видя друга страна от природата на своите нови приятели.

 

 

Поканиха Уилям и Жосеран в юртата на Текудай, за да пият кумис и да отпразнуват лова. Изведнъж се разнесе гръм и разтърси земята под краката им. Джерел припна към ъгъла и се зарови под купчина кожи, а съпругите на Текудай и децата заплакаха, най-малките се скриха под полите на майките си.

Текудай скочи на крака с провиснала слюнка по брадата. Грабна Уилям за раменете и го изхвърли от юртата, при покривалото на входа му тегли и един ритник.

Обърна се озлобен към Жосеран.

— Вън! Веднага!

Жосеран го изгледа слисан.

— Навлякохте на всички ни гнева на боговете! — извика Текудай.

— Това е буря и толкова — надвика Жосеран плющенето на дъжда.

— Вън! — повлече го към изхода Текудай и го изблъска в калта.

Уилям впери поглед в купестите черни облаци, от косата му шуртяха струйки дъжд.

— Какво ги прихваща?

Жосеран поклати глава. Улови Уилям за ръка и го повлече към юртата им. Свиха се около мижавия огън, все още мокри до кости, от прогизналите им кожуси се вдигаше пара.

Как да ги проумееш що за човеци са? Превърнали са в пепел половината свят, завоювали са Багдад, Москва, Киев и Бухара, а ето че са се заврели под завивките си, изплашени от някакъв си гръм като дечурлига.

Чудни хора наистина.