Колин Фалконър
Пътят на коприната (120)

118

Кангата се разцепи от един-единствен удар на меча. Татаринът ядосано я изрита, приспособлението се сцепи по дължина и пантата се счупи. Жосеран се измъкна от ужасното устройство и изхлипа от облекчение. Опита се да се изправи на крака, но не му беше останала сила. Легна разтреперан на замръзналата земя, студът се просмукваше в него като смърт.

— Мислех си, че изобщо няма да се появиш — рече тя.

Хутлун?

Хвърли отгоре му няколко кожи.

— Облечи ги, преди да си замръзнал. Има кумис и сушено овче в дисагите на коня. Хората ти са на два дни път от тук. За теб може би на седем.

Той не помръдна.

— Живо! Преди цялото племе да се е събудило.

Тя го сграбчи за ризата, насила го изправи и навлече кожуха на раменете му. Той застена от болка, когато вмъкваше лявата му ръка в дела. После Хутлун го изправи на крака и го повлече към коня.

— Побързай!

Чувстваше топла влага по гърдите си, раната на рамото отново се бе отворила. Мускулите на врата му бяха сковани от кангата, затова едва движеше главата си. Вече не знаеше дали му е останала сила за това. Коляното му приклекна и почти се преви под него.

— Нека северната звезда е зад теб — каза Хутлун. — По светло ще стигнеш до просторна долина. Ще видиш планина под формата на легнала по гръб жена. Следвай долината и тя ще те отведе в Кашгар. Приятелите ти са там.

— Няма ли да дойдеш с мен?

— Защо да идвам с теб?

Помогна му да се качи на седлото, постави поводите в дясната му ръка.

— Повече няма да те видя — каза тя.

— Не бъди толкова сигурна.

— Ако някога се върнеш из тези долини, баща ми ще те убие. Прибирай се у дома, Жос-ран. Забрави ме, забрави, че изобщо си бил тук.

— Ела с мен — повтори той.

— Вече два пъти ти спасявам живота. Какво още искаш от мен? Сега бързо, не губи време! — Улови го за косата и придърпа лицето му, за да го целуне. — Хубаво щеше да е да ти родя синове — каза тя и после удари коня по задницата. Той се втурна в мрака към степите и мрачната грамада на планините на юг.

Кайду стоеше на прага на входа на юртата си, до него мълчеше Хутлун. Нищо не помръдваше в ужасния и студен мрак.

— Избяга ли? — попита я Кайду.

— Има кон, провизии и кожи. А е и много съобразителен мъж.

— Не ще и дума — измърмори Кайду. — Ами пазачът?

— Съвзе се, но ще носи белег до края на дните си като свидетелство за небрежността си.

— Би трябвало да го накажа, иначе някои ще заподозрат, че имам пръст в бягството. — Вятърът отнасяше парата от дъха им. — Ще прокълна деня, в който този мъж извървя пътя до Ферганската долина — заяви Кайду.

Мълчанието беше неловко свидетелство за чувствата на дъщеря му.

— Ако беше човек, а не варварин, щеше ли да се омъжиш за него?

— Той е мъж.

— Съгласен съм, че има смелост — изсумтя Кайду. — Но човек, ако търси смелост, и у кон ще я открие.

— Снощи сънувах — каза Хутлун.

— Какво сънува?

— Че отново го виждам.

— Невъзможно.

— Това сънувах.

Кайду поклати глава. Нямаше да стане. Той никога не би дал своята лунноока дъщеря за варварин.

— Ти направи най-доброто за клана — каза той. — Сега трябва да забравиш, че се е случило.

Де да можеше.