Колин Фалконър
Пътят на коприната (11)

9

На следващата утрин призори Жосеран се появи на пристана с оръженосеца си, някой си Жерар от Поатие, и с провизии за пътуването. Водеше три коня. Своя едър боен кон, своя жребец, той беше оставил, но беше взел любимата си бяла кобила персийска порода, Късмет. Даровете за татарския принц бяха заключени в обковано с желязо ковчеже за монети; имаше още дамаски меч със златен ефес и украса от арабско писмо, мастилница от слонова кост, украсена със злато, плетена ризница и плетен шлем, ръкавици от обработена червена кожа и шепа рубини. Имаше и известно количество златни арабски динари и сребърни драхми, с които да разполага по свое усмотрение.

Качиха се на галерата и отидоха при капитана на по-високата палуба. Утрото беше тихо и знамето с червения кръст на тамплиерите висеше на кърмата. Провизиите им докара скърцаща покрита каруца. Товарните коне, които щяха да водят със себе си, вървяха по подвижния мост, следвани от слугите, които беше взел, за да им прислужват и да се грижат за храната.

Най-накрая се показа и Уилям, мрачно присъствие във ведрата сутрин, обвит с черното си расо с качулка. Лицето му беше посивяло.

— Вярвам, че утрото те е заварило добре — поздрави го Жосеран.

Уилям извади парфюмирана кърпичка от расото си и я постави пред носа си.

— Не знам как човек може да издържи вонята.

Да, вонята. Нетърпима беше, вярно. Идваше отдолу, от окованите към греблата на палубата за роби мохамедани, собствените им изпражнения се плискаха около глезените им.

— Откакто съм из тези земи, открих, че човек може да привикне към всякакви гнусотии — заяви Жосеран. Обърна се и измърмори към Жерар, който стоеше до него. — Дори тези на духовниците.

Но и не беше само това. Мисълта, че хората могат да бъдат оковавани към скамейките в галерата, го възмущаваше така, както беше възмутила и монаха.

— Опасявам се, че стомахът ми ще се разбунтува — каза Уилям.

— Тогава за теб ще е най-добре да стоиш по-настрани — посъветва го Жосеран и го поведе към парапета на десния борд на галерата. След миг чуха как монахът отново преглежда закуската си.

Звуците на утрото — ударите на барабаните, плющенето от камшика на господаря на робите, потракването на оковите — се смесваха със стенанията. Греблата се потопиха за миг, морската вода проблесна по широките им части, после се задвижиха в ритъма на големия барабан и галерата се плъзна по гладките води на пристанището към вълнолома.

Жосеран погледна назад към украсения с колони площад на венецианския квартал, трите му порти стояха отворени към морето, върху фондаки^[1] се развяваха знамената със златния лъв. Старият генуезки склад до Желязната порта представляваше истинска стена към пристанището. Свалиха веригата и носът на кораба мина между вълнолома под сянката на Кулата на мухите^[2]. Капитанът им пое курс към Антиохия. Жосеран се загледа в познатите отбранителни кули на крепостта на тамплиерите на нос Страх. Мъчеше го предчувствие, че ги вижда за последен път.

Жосеран и Уилям говориха малко по време на плаването на север. Сред екипажа цареше доловимо напрежение, докато не подминаха Тир, понеже генуезците и венецианците продължаваха да нападат търговските си кораби един на друг и никой не можеше да бъде сигурен, че няма да нападнат и галера на тамплиерите. Войниците с мрачни лица кръстосваха текелажа, преметнали лъкове през рамо.

Жосеран със задоволство забеляза, че добрият монах прекарва повече от времето си превит над кърмата, докато повръща жлъчка в океана. Нямаше навик да се радва на чуждото страдание, но Уилям някак си го беше заслужил.

В Антиохия доминиканецът пристигна вонящ и кисел. Докато стояха на пристанището Свети Симеон, дори Късмет отвърна глава заради миризмата, която се носеше от него.

— Сигурно няма да ти е трудно да намериш баня дори в Антиохия — подхвърли му Жосеран.

Уилям го изгледа, като да е изрекъл някакво богохулство.

— Луд ли си? Искаш да вдишам парите и да умра ли?

— В този климат с радост приемаме подобна глезотия, дори я имаме за необходимост.

— При теб и тези като теб досега друго, освен глезотии не съм видял — Уилям тромаво тръгна по пристана.

Той така ли щеше да вони през целия път до Алепо, почуди се Жосеран. Очертаваше се много дълго пътуване.