Колин Фалконър
Пътят на коприната (67)

65

Късно един следобед спряха в отдалечена пощенска станция и разседлаваха конете си, когато видяха от север да приближава конник. Жосеран чу жаловития вой на пощенския рог. Когато ездачът влезе с галоп в яма, от конюшните се появи коняр, който водеше нов отпочинал и вече оседлан кон, бляскав в аления си оглавник и одеяло за седлото. Без нито една дума конникът скочи от едното животно, метна се на другото и продължи пътя си.

Жосеран го огледа набързо; торсът му беше овързан с кожени каиши, а главата му увита с ленти плат. Носеше голям златен медальон около врата. И вече беше изчезнал, остави коняря да държи поводите на изморения кон, от който се вдигаше пара. След няколко минути ездачът беше петънце на равнината в посока запад, откъдето бяха дошли.

— Кой беше това? — обърна се към Ядосания Жосеран.

Той плю на земята и се отдалечи.

Сартак чу въпроса, приближи се и го тупна по рамото.

— Това беше конник стрела. Един от императорските вестители.

— Какво е това конник стрела?

— Носят спешни съобщения от и за императорския двор. От тях се очаква да яздят в бърз галоп през целия ден. Сменят конете на всяка пощенска станция. Ако съобщението е много спешно, могат да пътуват дори през нощта, пред тях тичат пешаци с факли.

— Всяко селце и градче трябва да осигурява коне за ямовете, затова на императора му излиза безплатно. Той осигурява коне само за онези станции в степите или в пустинята, където никой не живее.

— А защо носеше всички тези каиши?

— Държат го прав на седлото. Шаловете около главата му го пазят от вятъра и падащи камъни.

— Ами златният медальон?

— Това е пайзах, печатът на самия император. Ако конят окуцее, той има властта да размени коня си с коня на всеки под страх от смъртно наказание. Изглеждаш изненадан, Варварино. Там откъдето идваш, нямате ли такива работи?

Жосеран не знаеше как да му отговори. Подобно нещо виждам за пръв път, помисли си той. Но колко мога да си позволя да разкажа на тези татари за нас? Те вече ни наричат варвари.

Жосеран прецени, че има ям на приблизително осем левги. Те бяха като мохамеданските кервансараи, но много по-богати от който и да е от тях, който беше виждал в пустинята. Повечето бяха заобиколени от зелени поляни, със стотици коне из пасищата, други коне чакаха в конюшните, готови да бъдат оседлани при необходимост.

Имперски служител ги чакаше винаги при пристигането им и както за Жосеран, така и за Уилям бяха предвидени отделни помещения за настаняване с дървени легла за спане, които понякога бяха застлани с копринени постели. Имаше дори слуги, които да им донесат напитки за освежаване.

Лишенията в Такламакан им се струваха вече далечен спомен.