Метаданни
Данни
- Серия
- Епично приключение (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Silk Road, 2000 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Евелина Пенева, 2014 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5 (× 19 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Колин Фалконър
Заглавие: Пътят на коприната
Преводач: Еверина Пенева
Година на превод: 2014
Език, от който е преведено: Английски
Издание: Първо
Издател: ИК „Унискорп“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2014
Тип: Роман
Националност: Английска
Редактор: Нина Джумалийска
Художник: Иван Домузчиев
Коректор: Димитър Матеев
ISBN: 978-954-330-404-2
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1969
История
- — Добавяне
15
Конниците спряха на не повече от двайсет стъпки, всички бяха въоръжени с бойни секири и железни боздугани. Двама от татарите поведоха конете си напред. Един от тях носеше шлем с позлата и наметка от леопардова кожа.
Хулегу.
Джучи падна на колене. Проговори нещо на хана и придружаващия го военачалник на език, който Жосеран чуваше за пръв път. Тамплиерът използва случая, за да огледа татарския принц, който с такава лекота беше постигнал онова, в което християнските сили се проваляха — дори с Божията помощ на своя страна — в продължение на почти два века: победа над мюсюлманския свят. Не приличаше на някаква напаст, дребен мъж с гладко кръгло лице, свински нос и същите очи с любопитната форма на бадем, така отличителни за татарите.
Не очакваше подобна среща. Представял си беше голяма шатра, където да се изправи пред трона на Хулегу официално, а не така с лице, завряно във вонящата на кръв улица.
До него долетя шумът на битката, бушуваща на не повече от две стрели разстояние. Екот на бойни тръби даде сигнал за втора атака, последваха го предсмъртните викове на застигнатите от страшна смърт мъже.
Военачалникът на Хулегу се обърна към него на несъвършен арабски:
— Моят капитан каза, че си посланик на франките. Дошъл си да сключиш договор с нас, така ли?
— Казвам се Жосеран Сарацини. Изпраща ме Томас Берар, Велик майстор на Ордена на тамплиерите от крепостта си в Акра, кралство Йерусалим. Сарацините са наш общ враг и моят господар си позволи да изпрати своите поздравления за многобройните ви успехи, протяга ръката си за приятелство.
Военачалникът се изсмя още преди Жосеран да е приключил. Хулегу изслуша превода с безстрастно лице, а след това заговори на странния език.
— Нашият хан не се учудва, че господарят ти протяга ръка за приятелство — каза военачалникът, — иначе може да се окаже, че е с отрязана ръка.
Жосеран преглътна гнева си от обидния отговор. Не е трудно човек да обуздава гордостта си, когато лицето му е завряно в земята.
— Нямаме никакви разногласия с вашия хан — внимателно отвърна той. — Всъщност можем да сме си взаимно полезни — Жосеран се сети за съобщенията на Рубрук относно факта, че съпругата на Хулегу била християнка, че татарите носели дървени кръстове по улиците на Багдад. — Ние, франките, също сме християни.
— Какво става? — попита Уилям.
Уилям нямаше как да знае, че Жосеран тъкмо е предложил договора, на който мнозина от Високия двор са се възпротивили. Решението беше взето еднолично от Томас, Берар и само от името на тамплиерите, преди Жосеран да напусне Акра. Орденът им не за първи път щеше да сключи договор независимо от другите държави. И все пак в по-опасна игра не бяха участвали. Уловиш ли веднъж мечката за врата, помисли си Жосеран, най-добре ще е да стискаш здраво и да не пускаш.
— Иска да разбере защо сме тук — обясни той на Уилям.
— Каза ли му, че нося за него була[1] от самия папа?
— Съмнявам се, че това създание изобщо е чувало за папата, братко Уилям.
— Тогава трябва да му обясниш, че папата ръководи целия християнски свят и ме е изпратил тук, за да донеса на него и на останалите варвари спасение!
Жосеран се извърна. Никакво намерение нямаше да обяснява подобни неща. Татарите можеха всеки момент да им вземат главите, а той не гореше от желание да умре проснат по очи в краката на някакъв варварин. Дал си беше обещание, че когато дойде краят му, ще го посрещне с меч в ръка и в служба на Бога. Това донякъде щеше да изплати греховете му.
Хулегу ги наблюдаваше, на Жосеран му се стори, че по лицето му вижда колебание.
— Моят господар Хулегу иска да разбере каква е тази обща кауза, за която говорите — каза военачалникът.
— Унищожаването на сарацините.
Татаринът отново се разсмя.
— Ето така ли? — махна с ръка към града. — Както виждате, ние унищожихме сарацините без помощта на вашия Велик майстор, както го наричате.
— А сега какво казва? — извика отново Уилям, почти разтреперан от раздразнение.
— Според мен не проявява голям интерес.
— Ама той трябва да чуе булата от Светия отец!
Хулегу прошепна нещо на военачалника си.
— Какво е това създание и какво говори? — преведе той.
— Един от нашите свети мъже, господарю.
— Може ли да ни покаже някоя магия?
Жосеран се сепна от въпроса.
— Магия ли? Опасявам се, че не може.
Военачалникът предаде думите му на Хулегу, който изглеждаше разочарован. Двамата татари отново се впуснаха в дълъг разговор.
— Великият хан иска да знае дали твоят господар ще се съгласи да стане негов васал, както това направи господарят на Антиохия, и да му плаща годишен данък.
Жосеран прикри изненадата си. Боемунд другояче беше описал отношенията им.
— Ние търсим съюз срещу сарацините. В замяна на нашата военна помощ бихме искали Йерусалим…
Хулегу не изчака Жосеран да довърши. Измърмори няколко думи на спътника си и обърна коня си.
— Великият хан каза, че не иска да обсъжда съюз с вас. Подобно решение може да вземе само Монке, ханът на хановете. Ще идете със свита да се представите пред него. Можете да вземете светия си човек с вас. Останалите от хората ви ще останат като заложници тук до вашето завръщане.
Военачалникът заговори бързо на Джучи на езика на татарите, смушка коня си и последва хана обратно към стените на цитаделата, а придружаващите го бойци тръгнаха след него в стегнат строй. На аудиенцията рязко и безцеремонно беше сложен край.
Всички се изправиха отново на крака.
— Сега какво има да става? — извика Уилям. — Какво стана?
— Каза, че не е в негова власт да изслуша предложението ни. Май има господар, който стои над него. Трябва да ни заведат при този господар.
— И къде е той? Колко още трябва да пътуваме?
— Не знам.
Жосеран видя Жерар и Юсуф да гледат към него с широко отворени очи. За разлика от Уилям, те бяха разбрали всяка изречена дума.
— И така — изсмя се Джучи, — ще видите Каракорум.
— Колко дни е пътят дотам?
— Дни ли? — Джучи повтори думите му на останалите татари и се разнесе гръмовен смях. Той пак се обърна към Жосеран. — При усърдна езда може и да стигнеш след четири луни. Но с тоя слон, дето го яздиш, ще си късметлия, ако стигнеш и за осем!
Жосеран впи поглед в него. Четири месеца? На човек с добър кон му трябваха около четири месеца, за да пропътува разстоянието от Тулуза до Константинопол, самото сърце на християнския свят. А осем месеца и два пъти по-дълго разстояние в източна посока и отвъд земите на мохамеданите беше немислимо! Щяха да паднат от ръба на света!
— Ами ако не искаме да отидем там?
Татарите отново се разсмяха.
— Какво искате, не е важно. Важно е какво иска ханът. А той иска да отидете, така и ще стане.
Уилям го дърпаше за ръкава на туниката му.
— Какво казаха? Не го дръж в тайна!
Осем месеца с този проклет монах! Ако оцелееше.
— Качвай се на коня си — ревна му той. — Отправяме се на изток. Отиваме в някакво място, наречено Каракорум. Само това знам.