Колин Фалконър
Пътят на коприната (23)

21

Цветът на езерото от виолетов стана черен. Тъмните силуети на планините пред тях се стопиха в оловносивото небе, върху което святкаха огнени мълнии.

Трепереше под кожите. Откакто оставиха зад себе си равнината на Самарканд и заизкачваха планините, Жосеран започна да се облича като татарите. Също като тях носеше дебел кожух и плъстени панталони, напъхани в ботушите. И пак му беше студено.

Спътниците му разседлаваха конете си. Прекрати съзерцаването си на езерото и се присъедини към тях. Погали муцуната на Късмет, мърморейки й насърчителни думи. Клетото момиче, виждаше как ребрата й се броят.

Обърна се към Джучи.

— Трябва ли да прекосяваме онези планини?

— Трябва да прекосиш още много планини и още много пустини, преди да стигнеш Центъра на света.

Джучи май намираше извратено удоволствие в техните несгоди. На Жосеран му се струваше, че самият Джучи е привикнал към всякакво страдание. Сигурно имаше бутове, корави като щавена кожа, помисли си тамплиерът.

— Твоят шаман — рече Джучи, което за татарите означаваше свят човек — няма да преживее пътуването.

— Deus le volt — прошепна Жосеран на френски. Бог така иска.

— Ще ти се да видиш как кръвта му тече.

— Прекалено е стиснат, за да кърви.

Джучи погледна през рамо.

— Смрачава се. Къде се е дянал?

— Не е ли при коня си?

Уилям не беше нито при коня си, нито в шатрата. Претърсиха стана, от него нямаше и следа.

Жосеран го откри при реката, съблякъл горната половина на плаща си и в ръката с клон, който беше откъснал от топола. Червени резки набраздяваха посинелия му гръб. Жосеран наблюдаваше от седлото на Късмет как монахът се самобичува с клона.

Удряше се и припяваше ритмично, но тамплиерът не дочуваше думите.

— Мислех си, че несгодите на пътуването ни са достатъчно наказание дори за Божи човек — обади се Жосеран.

Уилям се обърна сепнат. Трепереше от студ.

— Плътта ни подтиква към греха. Правилно е и плътта да понесе страданието.

— А днес какви грехове стори? През цялото време беше на седлото.

Уилям хвърли тополовата клонка и с мъка облече расото си.

— Тялото е наш враг.

— Наш враг ли? И така да е, но ми се струва, че твоето страда достатъчно, като те носи през последните няколко месеца.

Уилям приключи с обличането. Продължаваше да отказва да носи плъстените ботуши на татарите и обутите му в сандали крака вече бяха станали тъмноморави от студа.

— Пътуването днес не беше ли достатъчно изтезание за теб?

Монахът с мъка се заизкачва по брега.

— Казват ли колко още трябва да пътуваме?

— Може да стане така, че докато се върнем в Светите земи, брадите ни да са побелели, а сарацините да са престарели толкова, че да не могат да яздят и да ни гонят.

Уилям започна да зъзне на хапливия високопланински въздух, по расото му избиха кървави петна. Еднакви по сила страхопочитание и отвращение обхванаха Жосеран. Имаше нещо плътско в тази страст към болката.

— Не се ли страхуваш от онова, което ни чака зад тези планини, тамплиере? — попита Уилям.

— Страхувам се от Бог и се страхувам от присъдата му. От нищо друго на тази земя не се страхувам и от никой човек.

— Аз не говоря за човеци. Някои разправят, че в земята Катай^[1] имало създания с глави на куче, които едновременно лаят и говорят. Други пък, че имало мравки, едри като добитък. Ровели земята за злато и разкъсвали на парчета с щипците си всеки, на когото се натъквали.

— И аз съм слушал тези истории, но никога не съм срещал човек, който да е бил в този Катай и с очите си да е видял тия чудесии — сви рамене. — В Самарканд ми каза, че скоро трябва да се върнем в Акра. Да си призная, напоследък си мисля, че изобщо няма да се върнем.

— Тогава ще литнем направо към ръцете Божии.

— Ами да храним вяра, че има топло огнище — промърмори Жосеран под носа си, — понеже такъв студ досега не съм брал в живота си.