Колин Фалконър
Пътят на коприната (25)

23

В най-ниската част на тази долина се разполагаше номадски град. Подобните на кошери черни куполи на татарските юрти се очертаваха на фона на покритата със сняг степ и надвисналото небе. Подредени в кръг каруци очертаваха периметъра, имаше и часови на коне, които дежуреха на пост. Камили, коне и овце търсеха храна в откритата равнина.

Хората се насъбраха да ги зяпат, когато влязоха в стана. Имаха очи с форма на бадем и обжарени от вятъра лица, мъжете носеха кожени шапки и тежки кафяви кожуси, косите на жените бяха увити от двете страни на главите им като овнешки рога. Децата бяха с обръснати глави и дълги кичури на челото.

Спряха пред шатрата, в която ханът приемаше пратеници. На входа студеният високопланински вятър вееше знаме, направено от опашката на як. Тя беше достатъчно дълга и широка, за да побере към десет хиляди души; направена беше изцяло от коприна, а отвън покрита със съшити леопардови кожи, боядисани в червено, бяло и черно. Крепяха я яки лакирани стълбове.

— Внимавай, Варварино — предупреди го Хутлун, когато слязоха от конете. — Ти и твоят спътник не бива да стъпвате върху прага на ханската юрта. Това ще донесе лош късмет на клана. Стъпите ли, ще се наложи да ви убият, при това бавно.

— Бих се поколебал да им навлека подобни несгоди — отвърна Жосеран и предаде предупреждението на Уилям. Какво суеверие, впечатли се Жосеран. Хвърлили бяха в ужас и потрес половината познат свят, а все още живееха в страх от сенките си.

Влязоха след Хутлун.

Огромната шатра беше застлана с хермелинови и самурени кожи и миришеше на дим. Благословена топлина изпълваше вътрешността. Когато очите му привикнаха с полумрака, Жосеран различи две редици татари, мъжете от едната страна, жените от другата, а в далечния край на огромната юрта строга и сивееща фигура, подпряна върху постеля от мечи и лисичи кожи.

Два огъня от шипкови и пелинови корени горяха в средата.

— Трябва да застанете между огньовете, Варварино — предупреди го Хутлун. — Пламъците ще ви прочистят от злите намерения.

Като допълнителна предпазна мярка срещу злите намерения, стражите на Кайду ги претърсиха щателно за ножове и Жосеран беше принуден да предаде дамаския си меч. Едва тогава им позволиха да се приближат към трона на хана.

Жосеран забеляза малък олтар от едната страна, където под образа на мъж, изработен от плъст, в малки сребърни купи горяха благовония.

— Трябва да се поклоните — прошепна тя. — Това е олтар на Чингис хан, дядото на Кайду.

Жосеран се обърна към Уилям.

— Трябва да се поклоним пред техния бог — прошепна той.

— Няма да се кланям на идоли.

— Дай цезаревото цезарю.

— Това е поругаване!

— Направи го — изсъска Жосеран — или ще умрем начаса. Какво ще прави папата без своя пресвят пратеник?

Усещаше как хиляда погледа са впити в него.

За облекчение на Жосеран Уилям се подчини, оценил мъдростта на своята отстъпчивост. Коленичи намръщен пред олтара, Жосеран направи същото. След това се приближиха към трона на Кайду и превиха коляно отново, три пъти, както направи Хутлун.

Кайду, ханът на високите степи, мълчаливо ги оглеждаше. Наметката му от сребриста кожа се сливаше по цвят с побелялата му брада. Носеше златен, заоблен шлем над кожената си шапка. Очите му бяха златисти, като на ястреб.

От дясната му страна стояха хората, за които Жосеран прие, че са главните му придворни и вероятно негови синове. Имаше соколджия и жрец с див поглед; от лявата му страна бяха жените от домакинството, косите им бяха оформени в същия полумесец, който беше забелязал на влизане в стана, но по краищата на плитките на тези жени имаше сребърни украшения.

— Така — прогърмя гласът на Кайду. — Така значи изглеждали варварите.

Жосеран запази мълчание.

— Кой от вас говори езика на хората?

Жосеран вдигна поглед.

— Аз, господарю.

— Казаха ми, че искате да говорите с хана на хановете в Каракорум.

— Такова беше желанието на господаря Хулегу, когото имах честта да срещна в Алепо. Нося му послание за приятелство от моя господар в Акра, който е в Земите отвъд, далеч на запад от тук.

— Ханът на хановете умря — осведоми ги Кайду. — Ще бъде избран нов хаган. Той със сигурност ще приеме вашата почит, когато му дойде времето.

Жосеран замръзна. Главатарят им е мъртъв ли? Почуди се защо никой не се е сетил да им го съобщи по-рано. Дали ще има спорове около унаследяването на трона, както често се случваше в Европа? Техният собствен Йерусалим от години беше във война за короната. Ако се отложеше изборът на наследник, това означаваше ли, че трябва да се върнат в Акра? Или ще ги карат да чакат с месеци, дори години в тези самотни планини, докато спорът не се уреди? Помисли си за Жерар и Юсуф, които гниеха в Алепо.

Обзе го тревога, че всички ще се превърнат в старци, преди да му се види краят.

— За мен ли донесохте тези дарове? — попита го Кайду.

— Даровете са за великия хан в Каракорум. Пътуването беше дълго и носим много малко.

Изглежда, отговорът му не се понрави на Кайду.

— Какво казва той? — попита Уилям.

— Иска да знае имаме ли дарове за него — отговори Жосеран.

— Ама ние имаме дар за него. Дарът на нашата религия.

— Не мисля, че очаква точно такова съкровище. Според мен би приел нещо, за което може да се пазари на тържището.

Кайду посочи Уилям.

— Кой е спътникът ти?

— Той е жрец.

— Християнин?

— Да, господарю.

— Владее ли магии?

— Опасявам се, че не.

Освен ако човек не нарича магия способността да превръща всеки сговорчив и разсъдлив човек в кисел луд за няколко часа, помисли си Жосеран.

— Че каква полза от него тогава?

Каква наистина!

— Той носи послание за вашия хан на хановете от нашия папа, който управлява нашия християнски свят.

— Папа — повтори странната и тромава дума Кайду няколко пъти. — И той ли иска да види нашия хан на хановете?

— Иска, господарю. Дали дворецът на Великия хан се намира на много дни езда от тук?

Наоколо се разнесе смях. Кайду накара събралите се да замълчат с вдигната ръка.

— За да се стигне до Каракорум, първо трябва да прекосите Покрива на света. Но сега още е зима и проходите са затворени. Налага се да почакате тук, докато снегът се стопи. Може би до идната луна.

— Какво е Покривът на света?

— Това е, което е. Най-високите планини на земята, които са проходими само през лятото.

— Сега какво казва? — попита Уилям.

— Че все още не можем да прекосим планините. Може би ще се наложи да останем тук до пролетта.

— До идната пролет ли? Но докато се върна, може да имаме и нов папа!

Не, помисли си Жосеран, докато се върнем, самият Христос може да се е явил за второ пришествие.

— Кажи му, че не можем и секунда да бавим пътуването си! — заяви Уилям.

— Какво бръщолевене излиза от устата на твоя жрец? — попита Кайду.

— Че за него ще е чест да бъде твой гост, докато не дойде време да продължим пътя си — каза Жосеран. — Но новините, че ханът на хановете е мъртъв, го притесниха. Пита дали скоро ще бъде избран нов Велик хан.

— Това не е грижа за варварин — отсече Кайду и вдигна ръка безстрастно, за да обяви края на срещата. — Погрижете се да имат жилище и храна — нареди на един от своите помощници ханът.

Когато излязоха от шатрата, Жосеран видя момичето сред тълпата от лица при вратата на юртата. Копнеж, макар все още безформен и безименен, се надигна в него. Той го прогони, както човек отпъжда настрани досаден просяк. Но копнежът повече не го остави и от този миг нататък го съпровождаше навсякъде.