Дейвид Балдачи
Невинните (96)

95

Отведоха го в някаква стая. Нямаше представа къде и защо, но това не го интересуваше. Хората, които го придружиха до там, просто му казаха да чака и той се подчини.

Седна на един стол и заби поглед в пода. Осветлението беше слабо. Отвън долитаха различни шумове. Гласове, далечен вой на сирени.

Но той не ги чуваше.

Виждаше единствено лицето на Ани Ламбърт. Или по-скоро очите й. Огромните зеници, които сякаш щяха да изскочат от тясното пространство, което им беше отредено. Видя как куршумът я улучва в главата, пръска мозъка й и я убива на място.

Тази гледка отказваше да напусне съзнанието му, появявайки се отново и отново — като автоматично повторение на видеозапис. Дълбоко в душата му потрепна желанието да опре пистолета в слепоочието си и да сложи край на всичко. Но пистолетът вече не беше у него, следователно и тази възможност отпадаше.

Което е много хубаво, поне за момента, помисли си той. Защото сега Уил Роби не беше сигурен дали иска да живее. Нещата бяха загубили смисъла си.

Вратата се отвори и той вдигна глава.

— Агент Роби?

На прага стоеше директорът на Сикрет Сървис, а зад него надничаше Синия.

— Да?

— Президентът желае да ти благодари лично.

— Как е той?

— Добре е. Куршумът е пронизал ръката му чисто, слава богу. Повече кръв, отколкото поражения. Много бързо ще се оправи.

— Това е добре — рече Роби. — Но не виждам смисъл да ми благодари лично, защото такава ми е работата. Предайте му това от мое име. — Очите му отново се сведоха към пода.

— Става въпрос за президента на САЩ, Роби — обади се Синия. — Той е в Овалния кабинет и те чака.

Роби го стрелна с поглед. Винаги спретнат, помисли си той. Независимо дали часът е дванайсет в полунощ или дванайсет по обед. Върху лицето му обаче беше изписано объркване. Беше му известно, че Ани Ламбърт живее в блока на Роби, но явно не подозираше за връзката им. А той нямаше никакво желание да го осветлява по въпроса.

— Добре, да вървим — кимна той.

Придвижването до Овалния кабинет отне известно време и включваше прекосяване на Розовата градина. Тя представляваше няколко стъклени оранжерии, изградени още по времето на Теди Рузвелт. Докато крачеха през нея, Роби си спомни, че и по Рузвелт бяха стреляли, но по време на предизборната му кампания. От смъртта го спасило дебелото тефтерче с поредната реч, пъхнато във вътрешния джоб на сакото му. То беше отнело голяма част от кинетичната енергия на куршума и президентът дори произнесъл въпросната реч въпреки обилния кръвоизлив от раната в гърдите си. Приел да го закарат в болница едва след края на митинга.

Отдавна вече не издигат за президенти хора като него, помисли си Роби.

И така, Рузвелт беше оживял. Както и сегашният президент благодарение на неговата сръчност и умения. И на голяма доза късмет. Който много приличаше на онова тефтерче с предварително написаната реч.

Президентът седеше зад писалището си. Лявата му ръка беше обездвижена от плътна превръзка. Стана в момента, в който зърна Роби. Беше сменил смокинга с бяла риза и черен панталон. Все още беше мъничко разтърсен, но това не пролича от здравото му ръкостискане.

— Тази вечер вие спасихте живота ми, агент Роби — обяви той. — Исках да ви благодаря лично за това.

— Радвам се, че сте добре, господин президент.

— Не мога да повярвам, че това беше дело на човек от близкото ми обкръжение. Мисля, че се казваше Ани Ламбърт. Съобщиха ми, че в досието й няма абсолютно нищо, което да загатва за подобни намерения.

— Да, това беше изненада за всички — кимна Роби.

И най-вече за мен.

— Но как успяхте да разберете, че е именно тя?

— Беше взела наркотик за отпускане на нервите. Като терористите самоубийци, преди да се взривят. Зениците й бяха необичайно разширени.

— Била е дрогирана, но това не й е попречило да стреля точно?

— Има химикали, които отпускат нервите, но не влияят върху останалите сетива, сър. Някои от тях дори те правят още по-добър стрелец. Предполагам, че тази вечер дори най-надареният убиец би се почувствал изнервен.

— Защото би бил наясно, че няма начин да се измъкне и със сигурност ще умре — добави президентът.

— Точно така, сър. Освен това тя беше много близо до вас. Само на няколко крачки. Точността е от огромно значение, разбира се, но в случая най-важното беше бързината.

Фактически тя беше по-бърза дори от мен, призна в себе си Роби. Пистолетът й се бе появил със смайваща бързина. С едно-единствено движение се прицели, стреля и се извърна към следващата мишена. За цялото това време той успя да произведе само един изстрел. Разбира се, като изкрещя преди това, позволявайки на най-близкия до президента агент да го изтласка встрани и да го спаси от смъртоносния куршум.

— Казаха ми, че щях да съм мъртъв, ако охраната не беше ме изблъскала встрани — сякаш отгатна мислите му президентът. — Но без вашето предупреждение това нямаше да стане.

— Жалко, че не успях да я спра, преди да стреля, сър.

Президентът се усмихна и вдигна бинтованата си ръка.

— Това ще ми остане спомен за цял живот, агент Роби.

— Да, сър.

Вече искаше да си тръгне, да бъде сам. Да скочи в колата и да кара безцелно, докато му свърши горивото.

— По-нататък ще измислим и нещо по-специално за вас — добави президентът. — Още веднъж ви благодаря за жертвоготовността.

— Високо ценя това, сър. Но мисля, че не е необходимо.

— Първата дама също иска да ви поднесе своите благодарности.

Сякаш чакала тези думи зад вратата, съпругата на президента безшумно се появи в кабинета. Лицето й беше бледо, а в очите й все още се четеше ужасът от преживяното.

— Много съм ви признателна, агент Роби — промълви тя. — Никога няма да ви се отплатим за това, което направихте за нас.

— Не ми дължите нищо, госпожо. И на двамата ви желая всичко най-хубаво.

Минута по-късно Роби крачеше по коридора. Имаше чувството, че не можеше да диша — сякаш беше под вода. Синия го настигна във вестибюла, демонстрирайки забележителна скорост на придвижване.

— Къде отиваш? — попита той.

— Някъде по-далече от тук.

— Слава богу, че всичко свърши.

— Мислиш ли?

— А ти?

— Нищо не е свършило — поклати глава Роби. — Според мен нещата едва започват.

— Какви ги дрънкаш?

— Ще разбереш от следващия ми рапорт.

— Принцът престолонаследник също иска да ти благодари.

— Предай му моите извинения.

— Но той вече те чака. Има голямо желание да поговори с теб.

— Сигурно е така. Кажи му да ми изпрати имейл.

— Роби!

Роби излезе през главния вход и с бърза крачка започна да се отдалечава.

Нищо не е свършило.