Дейвид Балдачи
Невинните (14)

13

Спря на втория етаж. Пред него имаше две възможности. Задният вход на блока отпадаше, тъй като там го чакаше снайперистът с далекобойната пушка. Фактът, че наблюдаващият му заповяда да използва противопожарната стълба, казваше всичко. Наградата за глупостта да се измъкне по този път щеше да бъде куршум в главата.

Същото важеше и за главния вход. Единствен, добре осветен. Спокойно можеше да нарисува мишена на челото си преди появата на разчистващия екип, което щеше да се случи всеки момент. Оставаха двете странични стени на блока. Трябваше да избира между тях. При това бързо.

Преценяваше в движение. Апартамент 201 или апартамент 216. Единият в лявата част на сградата, другият — в дясната. Стрелецът зад блока вероятно щеше да се премести вляво или вдясно, за да покрие едновременно едната от страничните стени и пространството отзад.

И тъй, наляво или надясно?

Роби продължаваше да мисли в движение.

Наблюдаващият щеше да помага на стрелеца с информация за посоката, в която според него би поел Роби. Наляво или надясно? Напрегна се да си припомни околността. Високият блок и алеята, която водеше към квартала с редица магазинчета, бензиностанция и супермаркет. От другата страна имаше още един висок блок, който при предварителния оглед му се стори изоставен. Почти сигурно стрелецът беше заел позиция именно там. Само по този начин би могъл да получи възможността да произведе онзи забележителен изстрел. А след като сградата бе празна, той имаше свободата да избере най-подходящото помещение, за да закове оптическия си мерник във фигурата на Роби.

Окей, ясно. Но накъде все пак? Наляво или надясно?

Оригиналната му мишена обитаваше апартамент 404, който се намираше по-близо до лявата страна на блока. Вероятно наблюдаващият щеше да стигне до заключението, че той ще предпочете нея, тъй като е по-близо. Той обаче нямаше как да знае, че Роби се е спуснал на третия етаж да остави бебето, а след това е слязъл още един етаж по-надолу. Но общо взето, нямаше как да не отчете простия факт, че Роби при всички случаи ще тръгне надолу. Освен това беше наясно, че той не разполага с оборудване, което би му позволило да се спусне по сляпата стена.

Обмисли всичко това до последния детайл. Представи си как стрелецът се мести вдясно (ляво за него), разгъва стойката, нагласява оптическия мерник и започва да чака появата му.

Нещо, което не се случваше въпреки всички индикации, че беглецът трябва да бърза. Което означаваше само едно: Роби се опитваше да отгатне намеренията му. За да пробва зигзагообразно оттегляне и да поеме в посока зиг, докато стрелецът очаква посока заг. Значи надясно, а не наляво. Това обясняваше забавянето на появата му, а не оставянето на бебето.

Роби си представи как се насочва към дясната страна на стрелеца (негова лява).

После времето за размисъл изтече. Обърна се и хукна по коридора към лявата част на блока. Апартамент 201 беше празен. Поредното отнето от банките жилище. Но понякога мащабните икономически катастрофи пораждаха малки чудеса в личен план. Десет секунди по-късно беше вътре. Всички апартаменти в блока имаха едно и също разположение. Нямаше нужда от фенерчето или инфрачервените очила, за да маневрира. Стигна до задната спалня и отвори прозореца. Увисна на ръце от перваза, погледна надолу, за да прецени височината, после се пусна.

Приземи се след триметров полет. Тялото му се претърколи, за да омекоти сблъсъка. Въпреки това усети остра болка в десния глезен. Очакваше куршумът да го повали всеки миг. Но това не се случи. Беше отгатнал правилния вариант. Изправи се и затича. Отдалечаваше се по диагонал от сградата. Спря за няколко секунди зад някаква кофа за боклук. Трябваше му време да пренастрои сетивата си спрямо новата обстановка. После се изправи, прескочи някаква ограда и пет секунди по-късно вече спринтираше нагоре по улицата.

Вероятно не бяха забелязали, че напуска сградата. В противен случай щеше да е мъртъв. Но вече бяха наясно, че е успял да се измъкне. Това означаваше включването на специалния екип за издирване, който не пропускаше нищо. Роби знаеше, че няма шанс, ако остане в квартала. Трябваше да действа бързо, за да ги надхитри.

През всичките години, в които вършеше необичайната си работа, Роби си даваше сметка, че рано или късно може да се стигне до подобен инцидент. Вероятността за това не беше голяма, но все пак съществуваше и той беше длъжен да я има предвид. Ето защо и тази нощ имаше резервен план за оттегляне, както при всички предишни операции. Сега му предстоеше да го осъществи. Беше дошло времето да се възползва от съвета на Шейн Конърс.

Няма кой да ти помогне освен самият ти, Уил.

Роби извървя още десет пресечки по посока на крайната си цел. Часовникът показваше, че разполага с двайсет минути, но само ако не бяха променили разписанието.

Създадената едва преди година автобусна компания „Аута Хиър“ използваше старата автогара на „Трейлуейс“, намираща се близо до Капитолийския хълм. Явно началният й капитал беше малък, защото терминалът изглеждаше така, както в деня на затварянето му. Паркираните отпред автобуси нямаха никакви шансове да издържат дори и най-повърхностния технически преглед. Пътуването му със сигурност щеше да бъде в икономична класа, защото едва ли имаше друга.

Купи си билет под фалшиво име за автобуса, който потегляше за Ню Йорк след двайсет минути. Плати в брой. След като пристигнеше, щеше да осъществи втората част от резервния план, който включваше евентуално напускане на страната. Беше твърдо решен да се отдалечи на максимално разстояние от собствените си хора.

Роби излезе да чака пред терминала. Мястото не беше безопасно, особено в два след полунощ, но беше далеч по-добро от ситуацията, в която се намираше доскоро. Той можеше да се справи с уличните престъпници, но професионалните убийци с далекобойни пушки бяха нещо различно.

Огледа останалите пътници, които чакаха появата на автобуса за Голямата ябълка. Преброи трийсет и пет човека, ако включеше и себе си. Автобусът положително побираше два пъти повече, а това позволяваше да си осигури някаква буферна зона. Местата не бяха номерирани. Щеше да седне максимално далече от всички останали. Повечето пътници бяха натоварени с торби, възглавници и раници. Роби не носеше нищо освен прибора за нощно виждане, миниатюрната камера и глока, скрит под подплатата на якето му.

Отново огледа опашката. Повечето хора бяха бедни, предимно работници с лош късмет. Това си личеше отдалече, най-вече по опърпаните им дрехи и умореното изражение на лицата. Едва ли някой с нормални, макар и ниски доходи би тръгнал за Ню Йорк посред нощ с раздрънкан автобус, понесъл и възглавницата си.

Автобусът се появи, описа широк кръг на плаца и спря пред тълпата с пронизително скърцане на износените спирачки. Момичето беше сред хората, които се струпаха пред вратите. Роби вече я беше преброил като една от трийсет и петимата пътници, но едва сега й обърна по-сериозно внимание.

Беше съвсем млада, още дете. Някъде между дванайсет- и тринайсетгодишна, дребничка и слаба; носеше избелели дънки с дупки на коленете, блуза с дълъг ръкав и тъмносин скиорски елек. Беше с мръсни и напукани обувки за тенис, а тъмната й коса беше прибрана на стегната опашка. Държеше раница, а очите й бяха сведени надолу. Дишаше тежко, а ръцете и коленете й бяха изкаляни.

Роби напрегна поглед, но никой от джобовете на дънките й не беше издут от джиесем — обичайния атрибут на всички тийнейджъри, особено на момичетата. Може би го държеше в джоба на елека си. Във всеки случай това изобщо не му влизаше в работата.

Той огледа хората около нея, но никой от тях не приличаше на родителя, който би трябвало да я придружава. Започна да си пробива път напред. Съвсем не беше изключено да го открият преди потеглянето. Стисна пистолета в джоба си и наведе глава.

Не след дълго се озова в автобуса и тръгна към дъното. Качи се последен. Повечето пътници бяха предпочели по-предните седалки. Роби се настани на последната, близо до тоалетната. Наоколо нямаше хора и той зае мястото до прозореца. От тук беше в състояние да вижда целия автобус, включително вратата, при това без да привлича внимание. Стъклата бяха затъмнени, а това означаваше, че едва ли някой разумен човек ще пробва изстрел на сляпо.

Момичето седна три реда пред него, от другата страна на пътеката.

Вниманието на Роби беше привлечено от мъж, който скочи в автобуса миг преди шофьорът да затвори вратата. Той показа билета си и тръгна по пътеката. Когато наближи момичето, извърна глава на другата страна. Това беше пътник номер трийсет и шест, наистина последният в автобуса.

Роби се смъкна в седалката и придърпа качулката на якето си. Пистолетът в джоба му леко се повдигна нагоре и се насочи към точката, която новодошлият би трябвало да пресече, в случай че продължи към него. Беше длъжен да допусне, че по някакъв начин са отгатнали резервния му план и са изпратили този човек да довърши работата.

Но мъжът спря един ред след момичето и зае седалката зад нея. Пръстите на Роби се разхлабиха, но очите му останаха заковани в мъжа.

Момичето стана и напъха раницата в багажното отделение над главата си. Направи го, като се повдигна на пръсти, и това позволи на Роби да зърне татуировката на кръста й.

Автобусът изръмжа и потегли с пронизително скърцане на скоростите. Шофьорът излезе на улицата, която щеше да го изведе на междущатската магистрала към Ню Йорк. Коли почти нямаше, сградите от двете страни на платното бяха тъмни. Градът щеше да се пробуди няколко часа по-късно. В това отношение Вашингтон беше различен от Ню Йорк. Той спеше. Но в замяна на това ставаше рано.

Роби отново насочи вниманието си към последния пътник. Беше на неговата възраст и с почти същия размер. Не носеше багаж. Беше с черен панталон, сиво яке и ръкавици. Роби сведе очи към собствените си ръкавици и погледна през прозореца. Навън не беше чак толкова студено. Мъжът дръпна ръчката за отместване на седалката и се настани по-удобно.

Роби инстинктивно почувства, че това няма да е задълго. Този човек не се беше качил в автобуса, за да пътува до Ню Йорк.