Дейвид Балдачи
Невинните (61)

60

Роби спря до тротоара, дръпна ръчната спирачка и се извърна към нея.

— Сигурна ли си, че баща ти е имал същата татуировка?

— Погледни я, Уил — вдигна снимката пред очите му тя. — Според теб колко такива татуировки съм виждала през живота си?

Роби пое снимката и започна да я разглежда.

— Е, добре — кимна след известно време той. — Говори ли ти нещо името Рик Уинд?

— Не.

— Сигурна ли си?

— Да, сигурна съм.

Какво ли ще излезе от всичко това, запита се Роби и отново погледна снимката.

— Баща ти служил ли е в армията?

— Май не.

— Но не си сигурна, така ли?

— Никога не е споменавал подобно нещо. Нито пък има ордени и медали.

— Но е имал тази татуировка. Питала ли си го как се е сдобил с нея?

— Разбира се. Тя беше наистина странна. Той обясни, че преди години се интересувал от гръцката история и митология. Това го накарало да си направи татуировката. Много подробно ми обясни какво символизира тя.

— А откога е употребявал наркотици?

— Откакто се помня — сви рамене Джули.

— Ти си на четиринайсет. На колко беше той?

— На четирийсет и пет. Така пишеше на шофьорската му книжка.

— Значи при раждането ти е бил на трийсет и една-две. Имал е достатъчно време да опита разни неща. От колко време бяха женени с майка ти?

— Не съм сигурна. Те не говореха за това.

— Не празнуваха ли годишнини?

— Не, празнуваха само рождени дни. Всъщност само моя.

— Но наистина бяха женени, така ли?

— Носеха халки, подписваха се с „госпожа и господин Гети“. Това е всичко, което знам.

— Нямаха ли снимки от сватбата? Не говореха ли за роднини?

— И на двата въпроса отговорът е не. Казваха, че нямат близки в града. И двамата бяха от Калифорния, или поне така твърдяха пред мен.

— Кога са се преселили във Вашингтон?

Джули не отговори и извърна глава към прозореца.

— Какво има? — попита той.

— От въпросите ти ми стана ясно, че не знам нищо за родителите си — промълви тя.

— Много деца са така.

— Лъжеш, за да ме накараш да се почувствам по-добре.

— Не лъжа — отвърна с равен глас Роби. — Аз например дори не познавах родителите си.

— Осиновен си, така ли? — обърна се да го погледне тя.

— Не съм казал такова нещо.

— Но каза, че…

— Значи не знаеш дали баща ти е служил в армията? — смени темата той. — Аз обаче трябва да разбера.

— Защо?

— Има същата татуировка като Рик Уинд. Може би го е познавал от там. Много бойни другари са си правили едни и същи татуировки. Ако успеем да изясним този въпрос, нещата може би ще започнат да придобиват смисъл.

— А има ли начин да разбереш дали татко е служил в армията?

— Не би трябвало да е проблем. В Пентагона са известни със старателно поддържане на архивите.

След тези думи Роби измъкна телефона си, натисна бутона за бързо набиране и секунда по-късно вече разговаряше със Синия. Предаде му молбата си и затвори.

— Скоро ще разберем — каза той.

— Защо искаш да знаеш кога татко е почнал да взема наркотици?

— Просто ей така, без причина.

— Глупости! Ти не правиш нищо без причина.

— Добре де, може би е започнал в армията.

— Защо? Всички войници ли се друсат?

— Не, разбира се. Но някои го правят. И това им остава за цял живот. Дрогата се намира лесно, особено ако служат в чужбина.

— Значи всичко се е случило заради наркотици?

— Не съм казал такова нещо.

— Стига си увъртал! — ядоса се тя.

— Знаеш ли как са се запознали родителите ти?

— На някакъв купон в Сан Франциско. Но със сигурност не е било наркоманско сборище.

Роби включи на скорост и потегли. Телефонът му отново иззвъня и той погледна дисплея едновременно с Джули. Беше Ванс.

— Май супер агентката наистина мечтае да си до нея — язвително подхвърли Джули.

— Този път ще се наложи да почака — отвърна Роби.

— Има очевидка на експлозията?

Той я погледна смаяно.

— Супер агент Ванс има доста силен глас — поясни тя. — Много добре чух какво ти каза преди малко.

— Вече разбрах.

— А тя ни е видяла?

— Така изглежда.

— Не си спомням наоколо да имаше някой.

— Аз също.

— Възможно ли е да лъже?

— Напълно.

— Но ще стане проблем, ако тази жена те види, нали?

— Да.

— Как смяташ да го избегнеш?

— Ще измисля нещо.

Джули отмести очи от лицето му и опря брадичка върху раницата си.

— Защо татко никога не е говорил за армията, ако наистина е бил в нея? — тихо попита тя.

— Някои хора не обичат да говорят за военната си служба.

— Но не и героите, нали?

— Напротив. Именно героите говорят най-малко за това, което са извършили. Обикновено шум вдигат онези, които са се скатавали.

— Не го казваш просто така, нали?

— Не бих те излъгал за подобно нещо. Нямам причини.

— Може би искаш да се почувствам по-добре.

— А ти ще се почувстваш ли по-добре, ако те излъжа?

— Предполагам, че не.

Той вдигна глава и срещна очите й.

— Как върви висшата математика? Не изоставаш ли с материала?

— Използвам телефона, който ми даде. С него свалям задачите, които учителите ми всеки ден качват в интернет, и им задавам въпроси, когато имам такива. Освен това изпратих в канцеларията имейл, че съм болна от грип и ще отсъствам няколко дни, но редовно ще им пращам домашните си.

— Правиш всичко това с един телефон? — учуди се той.

— Естествено. Не е нищо особено. Имам и лаптоп, но без интернет, защото струва пари.

— По мое време все още триехме с гумички и използвахме само стационарни телефони — промърмори той.

Следващите няколко километра изминаха в мълчание.

— Ако баща ми е служил в армията, може би е бил герой — обади се с изтъняло гласче Джули.

Този път Роби не я погледна. Беше ясно какъв отговор очаква.

— Напълно е възможно — кимна той.