Дейвид Балдачи
Невинните (20)

19

Роби отби пред един денонощен магазин, за да купи храна. Половин час по-късно фаровете на пикапа осветиха оградата на малка ферма. Той спря пред нея и погледна към съседната седалка.

Очите на Джули бяха затворени, но след като стана свидетел на реакцията й срещу нападателя в автобуса, Роби изобщо не беше сигурен, че тя спи. Не я докосна, защото нямаше никакво желание да получи порция лютив спрей в лицето.

— Пристигнахме — кротко обяви той.

Очите й се отвориха. Не се прозя, не се протегна, не разкърши рамене, както правят повечето хора. Просто се събуди.

Роби беше впечатлен. Той също се събуждаше по този начин.

— Какво е това място? — попита тя.

Бяха прекосили тясна, покрита с чакъл алея, от двете страни на която имаше дървета с жълтеещи листа. Алеята свършваше пред дървена къщичка, боядисана в бяло. Входната врата беше черна, също като двата прозореца отстрани на малката веранда. Отзад се издигаше внушителен хамбар, доста по-висок от самата къща.

— Безопасно — отвърна той. — Поне дотолкова, доколкото позволяват обстоятелствата.

Джули огледа тъмната грамада на хамбара.

— Някогашна ферма… или нещо подобно?

— Нещо подобно. Преди много време. Гората постепенно е погълнала нивите.

Това беше резервното убежище на Роби в случай на провал. Различно от секретните квартири, които бяха грижа на работодателя му. Защото беше лично негово, макар че се водеше на името на фирма фантом. Неоткриваемо за официалните власти.

— Къде сме?

— Във Вирджиния, югозападно от Вашингтон. Иначе казано, насред пущинаците.

— Къщата твоя ли е?

Роби включи на скорост и насочи пикапа към хамбара. Слезе да отключи вратата, а след това отново се върна зад волана и го вкара вътре. После грабна торбичката с продуктите и й кимна да го последва.

— Хайде.

Къщата имаше алармена система. Бипкането престана в момента, в който Роби набра кода, застанал така, че тя да не може да види кои бутони натиска. След това той се обърна и затвори вратата.

Притиснала раницата към гърдите си, Джули бавно се огледа.

— Къде ще спя?

Той махна към стълбите, които се виждаха в дъното на малкия коридор.

— Спалнята за гости е втората врата вдясно. Банята е срещу нея. Гладна ли си?

— По-скоро ми се спи.

— Добре, лека нощ — кимна той и хвърли изразителен поглед към стълбището.

— Лека нощ.

— И внимавай да не се напръскаш с лютивия спрей. Щипе здравата.

Тя сведе поглед към ръката, в която стискаше флакончето.

— Как разбра?

— По време на цялото пътуване го беше насочила към мен. Не те обвинявам. Хайде, върви да спиш.

Тя се подчини. Стъпките й бавно заглъхнаха нагоре по стълбите. Вратата на банята се затвори, резето изщрака.

Умно момиче.

Роби влезе в кухнята, прибра покупките и седна на кръглата маса срещу мивката. Постави револвера върху плота и включи джиесема си. Съгласно вътрешния правилник чипът на джипиеса беше отстранен. Защото можеше да действа и в двете посоки. Но той се беше погрижил да го обработи така, че да стане неизползваем. За всеки случай.

Бяха заподозрели, че ще откаже да застреля онази жена. И затова му бяха лепнали проследяващото устройство. Постановка още от самото начало. Прекрасно. Сега трябваше да отгатне защо. Натисна няколко бутона на клавиатурата и извади снимките, които беше направил в апартамента на убитата.

Името на шофьорската книжка беше Джейн Уинд, трийсет и пет годишна. Лицето й беше сериозно, без следа от усмивка. Не след дълго това лице щеше да се озове на металната маса в сградата на вашингтонската съдебна медицина. Силно обезобразено от куршума, който го беше пронизал. Щяха да направят аутопсия и на момченцето, което най-вероятно беше останало без лице, като се имаше предвид кинетичната енергия на куршума.

Роби погледна снимката на паспорта, а след това прелисти страниците и се наведе да разгледа печатите. Жената беше посещавала няколко европейски страни, сред които и Германия. В това нямаше нищо необичайно. Но беше ходила и на други места — Ирак, Афганистан и Кувейт, а те не бяха чак толкова обичайни.

Накрая разгледа и служебната й карта. Главен инспекторат към Министерството на отбраната на САЩ. Очите му се разшириха от учудване.

Тук вече съм прецакан. Тотално прецакан.

Използва телефона си да влезе в интернет и прегледа новинарските сайтове. Търсеше информация за смъртта на Уинд и взривяването на автобуса. За Уинд нямаше нищо. Може би все още не я бяха открили. Но инцидентът с автобуса вече беше намерил място в новините. Без почти никакви подробности. Роби очевидно знаеше много повече от репортерите, които все още се опитваха да разберат какво се е случило. Според тях властите не изключвали и технически проблем като причина за инцидента.

Нещата вероятно ще спрат дотук, помисли си той. Освен ако не откриеха доказателства за обратното. Среднощното взривяване на стар автобус и убийството на трийсетина души едва ли фигурираше сред набелязаните цели на някоя терористическа групировка.

Наблюдаващият агент не направи нов опит да влезе във връзка с него. В това нямаше нищо необичайно. Вероятно не очакваха да им отговори. Засега беше в безопасност. Но утре? Кой знае. Погледна към стълбите за втория етаж. Вече беше беглец. На всичкото отгоре и с компания. Ако беше сам, може би щеше да има някакви шансове. Но сега?

Сега имаше Джули. На не повече от четиринайсет. Все още малко момиче, почти дете, което не вярваше на никого. И което също бягаше от нещо.

Налегна го умора. Както психическа, така и физическа. Не виждаше какво повече може да направи в момента и по тази причина избра възможното — качи се на горния етаж и влезе в другата спалня. Заключи вратата, сложи револвера на гърдите си и затвори очи.

Сега най-важното беше да поспи, защото нямаше представа кога отново ще има подобна възможност.