Дейвид Балдачи
Невинните (33)

32

— Имаш ли време за едно кафе, Роби?

На телефона беше Никол Ванс. Хвана го в асансьора секунди след като се раздели с Джули. Беше й оставил ключ за апартамента, но я предупреди да не излиза, без да му се обади. И винаги да включва алармата.

— Нещо ново в разследването? — попита той.

— В близост до пресечката на Първо Авеню и Ди Стрийт има едно кафе, което работи до късно. Казва се „Донъли“. След десет минути мога да бъда там.

— На мен ще ми трябват двойно повече.

— Дано не съм прекъснала нещо.

— Ще се видим там.

Колата му беше на улицата. В този късен час трафикът беше слаб. Той паркира на Първо Авеню и отправи поглед към купола на Капитолия. Петстотин трийсет и пет членове на Конгреса работеха в околните сгради, носещи имената на отдавна мъртви политици. Те пък бяха обкръжени от армия лобисти с много пари, които неуморно убеждаваха народните избраници в абсолютната правота на своите каузи. Това се наричаше демокрация.

„Донъли“ беше доста оживено за този късен час. Роби бутна вратата и почти веднага срещна погледа на Ванс, заела една маса в дъното на помещението.

Той седна срещу нея. Беше облечена лежерно, вероятно защото се чувстваше у дома си. Панталон, ниски обувки, светлосин пуловер, кадифено яке. Добър избор за доста хладното заведение. Беше с пусната коса. През деня ходеше с кок. На местопрестъплението дългата коса винаги беше проблем. Нейната ухаеше на шампоан и едва доловим парфюм. Сигурно е стояла дълго под душа, помисли си Роби. Вонята на смъртта много лесно прониква в порите на кожата.

Пред нея имаше голяма чаша кафе. Роби вдигна ръка да привлече вниманието на сервитьорката, посочи чашата, а след това и себе си. Жената кимна и скоро му донесе кафето. Той я изчака да се отдалечи и насочи вниманието си към Ванс.

— Ето ме и мен.

— Доста труден си за откриване — подхвърли тя.

— Напротив. Намери ме още на първото позвъняване.

— Имам предвид в ОКР. Набрах номера, който ми даде. От там потвърдиха, че работиш при тях, но досието ти е засекретено.

— Нормално — отвърна той. — Вече ти споменах, че за известно време бях извън страната. Подобни неща почти винаги са засекретени. Но сега съм тук. — Отпи глътка кафе и остави чашата си върху чинийката. — Надявам се, че това не е единствената причина да ме потърсиш.

— Не е. Не обичам да си губя времето.

Тя извади от чантата си на съседния стол голяма кафява папка. Разтвори я и измъкна няколко гъсто напечатани страници, придружени от снимки.

— Сведения за Рик Уинд — поясни Ванс.

Роби набързо прегледа материалите. На една от снимките беше мъртвият Уинд, увиснал с главата надолу над вонящото на урина дюшеме в заложната къща. Останалите го показваха жив. На повечето от тях беше във военна униформа.

— В армията, а?

— Цялата му кариера е преминала там. Постъпва на осемнайсет и се уволнява на четирийсет и три.

— Децата им са малки. Вероятно са се оженили късно.

— Бракът им продължава десет години. През цялото това време Джейн прави опити да забременее. В крайна сметка успява — два пъти за три години. А след това решават да се разведат. Иди ги разбери.

— Може би Рик Уинд е осъзнал, че не иска да бъде баща — каза Роби.

— Не съм сигурна. Редували са се при отглеждането на децата.

— Къде е живял?

— В окръг Принс Джордж, Мериланд.

— Установихте ли причината за смъртта му?

— Патологът все още работи. Няма други видими рани освен отрязания език. — Тя направи кратка пауза и вдигна глава. — По този начин мафията затваря устата на предателите, нали?

— Уинд е имал връзки с мафията?

— Все още не знаем. Но със сигурност не е бил информатор на полицията или федералните власти. Същевременно е държал заложна къща в един от най-опасните квартали. Може би се е занимавал с пране на пари и са го пипнали с пръсти в меда.

— За което убиват не само него, но и жената и детето му?

— Може би като предупреждение за другите крадци.

— Струва ми се прекалено. Сигурно са били наясно, че Джейн Уинд е федерален агент и убийството й ще бъде разследвано от ФБР. Защо да си усложняват живота?

— Благодаря за високото ти мнение за качествата и способностите на Бюрото — каза с едва доловима ирония Ванс.

— Час на смъртта? — невъзмутимо попита Роби.

— Според патолога някъде преди около три дни.

— Никой ли не е забелязал изчезването му? Дори бившата му съпруга?

— Вече споменах, че са се редували при отглеждането на децата. Тази седмица за тях се е грижила тя. Вероятно не са контактували много. Той е работил сам в заложната къща. Може би не е имал много приятели.

— Добре, ясно — кимна Роби. — Но всичко това можеше да почака до утре.

— Пистолетът, който открихме близо до взривения автобус… — каза Ванс. — От него е изстрелян куршумът, който се е забил в пода на Джейн Уинд.

— Това вече ми го съобщи — заяви Роби и отпи глътка кафе.

Изобщо не биваше да стрелям, помисли си той. Нито пък да си губя оръжието.

— А куршумът, който е убил Уинд и момченцето? — попита на глас той.

— Изстрелян е от съвсем друг вид оръжие. Със сигурност от пушка. Проникнал е през прозореца, както предположихме.

— Това също можеше да ми го кажеш по телефона.

— Този куршум се оказа доста специален.

— В смисъл?

— Такива боеприпаси се използват в армията.

Роби отново посегна към чашата си. Пулсът му беше леко ускорен, но ръката му изобщо не трепна.

— От какъв вид е въпросният куршум? — попита той. — Или е силно деформиран и не подлежи на идентификация?

— Напротив, запазен е чудесно, защото е изцяло облечен. — Ванс сведе поглед към бележките си и добави: — „Сиера Мачкинг“ с кух връх и заден конус, единайсет грама. Това стига ли ти?

— Много разпространена муниция — кимна той.

— Така е, но нашият оръжеен експерт твърди, че този е различен. Специална изработка, далекобоен, с остатъци от пресован заряд. Ако трябва да бъда честна, изобщо не съм сигурна какво означава всичко това. Но заключението на експерта гласи, че това са боеприпаси, използвани от американската армия. Ти как мислиш?

— Нашите със сигурност ги използват. Но това важи и за армиите на още няколко страни — Унгария, Израел, Япония и Ливан.

— Наистина знаеш всичко за оръжията — промърмори тя. — Впечатлена съм.

— Мога да ти предложа още доста факти. Американската армия използва снайперска пушка М-24. В нашия случай мишената се е намирала на триста метра от стрелеца, при това зад единично стъкло. Метеорологичните условия снощи бяха доста благоприятни. Ясно време с лек ветрец. Патронът, който ми описа, има и друго наименование-7,62 МК 316 МОДО. Единайсетграмов куршум в гилза „Сиера“, производство на „Федерал Картридж Къмпани“, с модифициран пресован заряд, обрал куп златни медали на няколко оръжейни изложения. Куршумът излита от цевта с три хиляди и петстотин нютон метра. На разстояние триста метра той притежава предостатъчно енергия, за да пробие детски череп и да отнеме живота на всеки, който е в близост до него.

На практика Роби разсъждаваше на глас, но в един момент зърна изражението на Ванс и веднага съжали, че го прави.

— Много си вещ относно снайперското оръжие — рече тя.

— Все пак работя в Министерството на отбраната — отвърна той. — Но мунициите тип „Сиера“ се предлагат и на свободния пазар. Жалко, че не разполагаме с гилзата.

— Напротив, имаме я. Излетяла е встрани, а стрелецът не си е направил труда да я потърси.

— Къде я намерихте? Внимателно огледах стаята, от която е стреляно, но не открих нищо.

— В една фуга на дюшемето. След изхвърлянето си гилзата се е ударила в бетона, а след това се е търкулнала в процепа. Абсолютно невидима. Освен това снайперистът е действал на тъмно, тъй като електричеството в сградата е изключено. Но дори да си е направил труда да я потърси, преди да се изнесе, шансовете му са били нулеви. Моите хора я откриха доста по-късно, след дълго пълзене на колене и използване на лазерни фенерчета.

— Нека те попитам нещо — каза Роби и облиза внезапно пресъхналите си устни. — Можеш и да не ми отговориш…

— Питай.

— Гилзата лъскава ли беше или матова?

— Не знам. Открили са я, след като си тръгнах. Но мога да попитам по телефона.

— Направи го — кимна той.

— Важно ли е?

— Нямаше да те моля, ако не е.

Тя набра някакъв номер, зададе въпроса и получи отговор.

— Матова. Дори леко обезцветена. Мислиш ли, че патронът е бил стар?

Роби бавно допи кафето си. Пръстите на Ванс нетърпеливо почукваха по масата.

— Не ме дръж в напрежение, Роби — каза тя. — Обадих се, получих отговор. А сега ти ми обясни защо е важно.

— Армията не използва нито залежали, нито стари боеприпаси. Производителите искат по-висока цена за излъсканите гилзи, но на армията й е все едно, защото външният вид няма нищо общо с използването им. Матовият куршум лети точно толкова право, колкото и лъскавият. Но военните купуват милиони патрони и спестяват значителни суми, когато не държат на външния им вид. При боеприпасите за свободна продажба положението е друго, защото купувачите могат да си позволят да плащат по-скъпо за лъскави патрони.

— Значи твърдо си имаме работа с армейски патрон, така ли?

— Ако наистина е така, нещата стават още по-сложни — мрачно отвърна той.

— Това ли е всичко, което ще кажеш? — погледна го с недоверие Ванс.

— Какво друго очакваш? — спокойно попита той.

— Ако говорим за нападение на военните срещу държавен служител, става не само сложно, а направо скандално. Това исках да чуя.

— Добре, това е потенциално скандално. Доволна ли си?

— Между другото, моят пряк началник е адски ядосан заради начина, по който ти простреля онези катинари — навъсено заяви тя. — Възнамерява да се оплаче от теб в ОКР.

— Чудесно. Най-много да ме отстранят от разследването.

— Откъде, по дяволите, се появи, Роби? Искаш ли изобщо да бъдеш следовател?

— Приключихме ли? — попита той и стана.

— Не знам — вдигна глава тя. — Приключихме ли?

Той се обърна и напусна заведението. Тя го последва и сложи ръка на рамото му.

— Всъщност аз не съм приключила с теб.

Той се завъртя, сграбчи ръката й и рязко я дръпна. Строполиха се зад някакви кофи за боклук миг преди витрината на „Донъли“ да се пръсне под дъжд от куршуми.