Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Уил Роби (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Innocent, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 34 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
danchog (2013 г.)

Издание:

Дейвид Балдачи. Невинните

Американска. Първо издание

ИК „Обсидиан“, София, 2013

Худ. оформление: Николай Пекарев

Редактор: Димитрина Кондева

Техн. редактор: Людмил Томов

Коректор: Симона Христова

ISBN: 978–954–769–315–9

История

  1. — Добавяне

48

Роби застана съвсем близо до мястото, което за него бе кота нула. Десетина криминолози ровеха из останките на автобуса и прехвърляха разни неща в паркирания наблизо пикап за веществени доказателства. И тук периметърът беше отцепен от полицейски заграждения, зад които се трупаха нетърпеливи репортери.

Той плъзна поглед по околните сгради. Нищо особено, както правилно беше отбелязала Ванс. Записите на банковата охранителна камера от другата страна на улицата вече бяха прибрани. Слава богу, че и тя беше разрушена от експлозията. Погледна нагоре. На пресечката имаше друга, монтирана на около три метра над земята. Сочеше надолу и също беше хванала автобуса. При малко по-различен ъгъл положително би заснела и него, и Джули, бягащи с всички сили към тротоара.

Игра на сантиметри, също като футбола. Някои неща просто не подлежаха на контрол. Тогава трябваше да разчиташ на късмета.

Но на колко късмет мога да разчитам аз?

Отново огледа проблемната страна на улицата. Онази, на която се бяха озовали двамата с Джули. Насочи се натам. За всеки случай добави десет процента към ъгъла на покритие на насочената към улицата камера, а след това се зае да изследва терена.

Бързо откри поредната камера, монтирана на отсрещната стена. Беше на седем-осем метра от взривения автобус, малко вляво. И беше насочена към мястото на експлозията, Роби погледна към помещението под нея, което приличаше на офис.

„Освобождаване под гаранция“. Естествено. В квартал като този клиенти за такива кантори никога не липсваха. Надникна през блиндираното стъкло, пред което имаше ръждясали решетки. Вдясно от вратата пишеше „Звънете“. И той позвъни.

— Да? — обади се мъжки глас от малката бяла кутия на стената.

— Федерален агент. Трябва да поговорим.

— Говорете.

— Лице в лице.

Отвътре долетяха приглушени стъпки. През стъклото надникна нисък широкоплещест мъж на петдесетина години с бели мустаци, които изглеждаха доста по-гъсти от космите на главата му.

— Да ви видя значката — обяви той.

Роби се подчини и я притисна към стъклото.

— ОКР?

— Подразделение на Министерството на отбраната.

— Какво искате?

— Отворете, моля.

Ключалката изщрака и тежката врата се отвори. Съдържателят носеше черен панталон и бяла риза с навити ръкави. Над мокасините му се виждаше два пръста розова кожа.

Роби влезе и затвори след себе си.

— Какво искате? — повтори мъжът.

— Идвам във връзка с автобуса, който беше взривен.

— Какво за него?

— Разполагате с охранителна камера.

— И какво от това?

— От ФБР идваха ли да питат за нея?

— Не.

— Налага се да конфискувам лентата, диска или каквото там съхранява записите.

— Няма смисъл.

— Моля?

— Камерата не работи поне от година. Защо иначе щях да идвам до вратата, за да видя кой звъни, умнико?

— А защо сте я оставили отвън?

— Като възпиращо средство, разбира се. Този район не е от най-безопасните.

— Въпреки всичко трябва да я проверя.

— Защо?

— Умниците мислят за всичко.

Оказа се, че дебелият е казал истината. Системата наистина изглеждаше неизползвана от години. Кабелът от камерата дори не беше свързан със записващото устройство.

Роби напусна магазинчето и продължи обиколката си. Малко преди да стигне до границата на периметъра, който си беше начертал, очите му се спряха на бездомника, който беше крещял и танцувал около взривения автобус. Беше отвъд бариерите заедно с още двама като него. Очевидно ги бяха прогонили от местопрестъплението. И тримата мъкнеха обемисти торби, които със сигурност бяха побрали всичките им притежания.

Явно неговият човек беше ветеран в професията. Личеше си, че е на улицата от години. Мръсен и дрипав, с черни дълги нокти и развалени зъби. Репортерите го заобикаляха отдалече. Изглежда, на никого не му беше хрумнало, че някой от тримата може да е свидетел на трагедията. Но дори и иначе, Роби силно се съмняваше, че тези забързани и нетърпеливи репортерчета ще успеят да измъкнат нещо от клошарите.

Дали и агентите на ФБР са допуснали същата грешка, запита се той. Може би Ванс и хората й изобщо не подозираха, че клошарите са присъствали на събитието и вероятно разполагат с ценна информация. Включително и такава, която би го разконспирирала.

Роби премина през бариерите и моментално беше погълнат от тълпата репортери. Не гледаше никой от тях, не обръщаше внимание на въпросите им. Разблъска микрофоните и бележниците, които му навираха под носа, и започна да си пробива път към тримата бездомници.

— Гладни ли сте? — попита той.

— Винаги сме гладни — ухили се неговият човек и му хвърли безумен поглед. Изглеждаше напълно откачен.

Все пак разбра въпроса, отбеляза Роби и насочи вниманието си към другите двама. Единият се оказа жена. Дребна, подпухнала, с почерняла кожа. Торбата й беше претъпкана с одеяла и разни предмети, които приличаха на рециклирани боклуци. Може да беше на двайсет, а може и на петдесет. Годините й бяха скрити под дебел слой мръсотия.

— Ти гладна ли си? — попита той.

Жената го гледаше и мълчеше. Явно не разбираше английски за разлика от неговия човек.

Направи им знак да го последват и започна да се отдалечава от тълпата репортери. Едва след това огледа и третия скитник. Оказа се още една жена, доста по-обещаваща. Някъде около четирийсет, все още неунищожена от улицата. В умните й очи се четеше ужас. Може би поредната жертва на икономическата криза, помисли си Роби. Изгубила работата си и останала без нищо.

— Искаш ли да ти купя нещо за ядене? — попита той.

Жената отстъпи крачка назад и притисна торбата към гърдите си. На нея имаше някакъв монограм — още едно доказателство за статута й в близкото минало. Старите клошари нямаха такива торби. С течение на времето те се късаха или просто някой им ги крадеше.

Тя страхливо поклати глава. Следващото действие на Роби щеше да потвърди подозренията му. Той извади значката си и й я показа.

— Аз съм федерален агент.

Жената се приближи. На лицето й беше изписано видимо облекчение, докато това на неговия човек помръкна. Другата жена остана на мястото си, очевидно равнодушна към действителността.

Роби получи отговора, който търсеше. Новите бездомници все още изпитваха респект към закона. На тях все още им бе мъчно за реда, на който бяха обърнали гръб и бяха потънали в анархията. При дългогодишните клошари бе точно обратното. Те мразеха значката и се страхуваха от нея, защото твърде дълго бяха прогонвани от обществените места, а хората открито се отвращаваха от тях заради мръсотията и начина им на живот.

Роби се обърна към стария си познайник и подхвърли:

— Надолу по улицата има едно кафене. Отивам да ви взема нещо за ядене и веднага се връщам. За нея също — добави той и кимна към жената, която продължаваше да гледа в нищото. — Ще ме изчакате ли?

Бездомникът кимна бавно, но в очите му се появи подозрение. Роби извади десет долара и ги мушна в ръцете му.

— Искаш ли кафе и сандвич?

— Аха — отвърна човекът.

— А тя? — попита Роби и посочи мълчаливата.

— И тя.

Роби се обърна към другата жена.

— Ще ме придружиш ли до кафенето? — попита той.

— Загазила ли съм? — подозрително попита тя. Сега наистина заприлича на дългогодишна бездомница.

— В никакъв случай — побърза да я увери той. — Беше ли тук в нощта, в която се взриви онзи автобус?

— Аз бях — потупа се по гърдите дрипавият мъж.

Знам, без малко да отвърне Роби, но се спря навреме.

Този клошар започваше да го тревожи. Говореше почти като нормален човек.

Дали си спомня, че ме е виждал?

— Разпитваха ли ви другите агенти? — попита той, обръщайки се и към тримата.

Мъжът трепна и оголи зъби, доловил вой на приближаващи се сирени. После започна да вие.

— Всички бяхме там — обади се втората жена. — Тръгнахме си веднага след експлозията. Полицията сигурно не допуска, че сме видели нещо.

— Как се казваш? — погледна я Роби.

— Даяна.

— Фамилия?

Лицето й отново се разкриви от страх.

— Нищо не те заплашва, Даяна — успокои я той. — Обещавам, че никой няма да те докосне с пръст. Тук сме, защото искаме да разберем кой вдигна във въздуха хората в онзи автобус. Ще ти задам няколко въпроса и приключваме.

— Фамилията ми е Джордисън.

— Хей! — хвана го за ръката бездомникът. — К’во става с топлата храна?

— Идва — отвърна Роби, побутна Даяна и двамата тръгнаха към кафенето.

В момента, в който я зърна, мъжът зад бара сбърчи вежди и понечи да я прогони, но Роби му показа значката си.

— Тя е с мен.

Онзи се дръпна назад, а Роби поведе Даяна към една маса в дъното.

— Поръчай си каквото искаш — каза той и й подаде едно меню от купчината на съседната маса. После отиде на бара. — Искам храна за вкъщи — обяви той и бързо си даде поръчката.

Върна се при Даяна и седна срещу нея. Към масата се приближи млада сервитьорка.

— За мен само кафе — рече Роби и въпросително погледна Даяна.

Жената се изчерви от неудобство. Откога ли не беше влизала в ресторант? За повечето хора поръчването на храна в заведение е най-простото нещо на света, но това очевидно не беше така за бездомниците, които спяха по парковете или направо на улицата, върху вентилационните решетки. Те търсеха хляба си в кофите за боклук.

— Американска закуска — обяви той, посочвайки с пръст едно от предложенията в менюто. — В нея има всичко — яйца, препечени филийки, бекон, мюсли, кафе и сок. Какво ще кажеш? Бъркани яйца, портокалов сок?

Жената със сигурност приличаше на човек, който може да погълне цял тон витамин С и протеини. Тя кимна леко и подаде менюто на сервитьорката, която изобщо не посегна да го поеме.

Приятелката ми си поръча американска закуска — каза Роби. — Кафето и сока може да донесете веднага. Благодаря.

Момичето се отдалечи да изпълни поръчката. След малко се върна с две кафета и чаша портокалов сок. Той предпочиташе кафето си черно, но Даяна си сложи сметана и няколко пакетчета захар. По-голямата част от пакетчетата на масата бяха изчезнали в джоба й. Роби вдигна глава и видя, че мъжът на бара му маха. Там чакаха две книжни торбички и пластмасов държател с чашите кафе.

— Отивам да занеса храната на приятелите ти и веднага се връщам — обърна се към Даяна той.

Жената кимна, избягвайки погледа му.

Роби плати сметката, грабна торбичките и напусна заведението.