Дейвид Балдачи
Невинните (72)

71

Беше шест сутринта и Роби отново беше на път. Наетата кола се спускаше безшумно по тъмната улица.

Когато остави Ани Ламбърт да лежи в леглото си и си тръгна, той вече съжаляваше, че е спал с нея. След великолепния секс се почувства затоплен, отмалял и опиянен. Едно освобождаващо чувство.

Което обаче беше грешка. На практика беше зарязал един мъртвец на алеята с паметниците, за да изчука служителка на Белия дом. Дори за миг не помисли за разследването, докато беше в леглото с нея. Но сега това щеше да се промени.

Обади се на Ванс, която вдигна на второто позвъняване въпреки ранния час.

— В службата съм — каза тя. — Изобщо не съм се прибирала. Ти къде си?

— Карам.

— Накъде караш?

— Не съм много сигурен.

— Какво ти стана снощи? Изчака да се погрижим за Джули и просто изчезна!

Той не отговори.

— Роби?

— Имах нужда да направя крачка встрани. И да си прочистя главата.

— Е, прочисти ли я? Защото ни чака работа.

— Да.

— Не съм вечеряла, не съм закусвала. На ъгъла срещу ВОБ има едно денонощно заведение. Знаеш ли го?

— След десет минути там — отвърна Роби.

Той я изпревари и поръча две големи чаши кафе. Тя се появи минута по-късно.

— Каза, че не си се прибирала, но си успяла да се преоблечеш — отбеляза той.

— Винаги държа комплект дрехи в офиса — отвърна тя и отпи глътка от чашата си. — Но ти не ми изглеждаш добре.

— А трябва ли? — За миг се запита дали е усетила, че е бил с жена. Помълчаха известно време. — Как е Джули? — попита най-сетне той.

— Неспокойна, депресирана. Вероятно мисли, че си я зарязал.

— Какво обясни на шефа си за това, което се случи?

— Карах по кратката процедура. Някои неща му казах, други — не.

Дадоха поръчката си на сервитьорката, която се изправи до масата. Момичето допълни чашите им и се отдалечи.

— Не ми се ще да ти съсипя кариерата, Ванс — каза той.

— Ако искаш, може да ме наричаш и Ники — отвърна тя.

Това предложение засили още повече чувството му за вина.

— Добре, Ники. Искам в края на деня да можеш да си тръгнеш, без всичко това да има някакви последствия за теб.

— Няма как да стане, Роби — поклати глава тя.

— Искам да кажа, че не е нужно да ме прикриваш. Не беше честно от моя страна.

— Аз пък смятам, че ако не те прикривам, ФБР ще се стовари върху теб като цял тон тухли. Въпросите са твърде много, а отговорите — малко.

— Все пак имам някакво професионално прикритие — поясни той.

— Не е достатъчно. Честно казано, не го правя само заради теб. Ако всичко излезе наяве, със сигурност ще ме отстранят от разследването. Това означава никога да не разберем какво става. А аз очевидно имам проблем с това, което става…

— Значи се разбираме чудесно — кимна Роби.

— Не съм сигурна, че напълно те разбирам. Нито в служебен, нито в личен план. Не съм ти психоаналитик, а просто партньорка. Работя с теб с надеждата, че ще успеем да заловим банда убийци.

— Лио Брум — промълви той. — Откри ли нещо около него? Той каза, че са убили жена му…

— Нищо. Опитваме се да разберем откъде се е появил. В района не открихме кола, която да е негова, а поради късния час можем да изключим метрото. В момента разпитваме шофьорите на таксита с надеждата да открием откъде се е качил.

— Може би се е придвижвал пеша — каза Роби. — Нищо ли не носеше в себе си? Например ключ от хотелска стая?

— Не. В замяна на това открихме нещо интересно.

— Какво?

— Татуировка на рамото. Абсолютно същата като тази на Рик Уинд. Вероятно ще съвпадне и с онази, която Джули е забелязала на ръката на баща си.

— Значи са се познавали от армията — бавно изрече Роби.

— Може би ще се окаже, че това няма нищо общо с теб. Служили са заедно, вероятно са имали някаква обща тайна, която е продължавала да им тежи.

— Но това не обяснява защо аз и Джули слязохме от онзи автобус. Нито пък защо не ни ликвидираха пред „Донъли“.

— Предполагам, че е така. Ти каза, че са го пуснали да избяга, след като са убили жена му. Това било част от играта. Може би наистина си играят с теб, но за това трябва да има причина.

— Убеден съм, че има такава, при това сериозна. За съжаление, не знам каква е.

— Ако става въпрос за някакво състезание между вас, причината трябва да се крие в твоето минало. Помислил ли си за това?

— Да, разбира се. Но ми трябва още доста време за размисъл.

— С какво си се занимавал, Роби? ОКР не е твоят дом, но е съвсем ясно, че е някоя друга федерална институция.

Той замълча и отпи глътка кафе. На този въпрос не можеше да има отговор.

— Мълчиш, защото не съм посветена, нали? — подхвърли Ванс.

— Правилата не ги определям аз. Понякога, както в момента, те са наистина отвратителни, но си остават правила. Съжалявам, Ники.

— Добре, ясно. Можеш и да не ми отговаряш, но поне ме изслушай.

Роби кимна.

— Според мен си се появил в апартамента на Джейн Уинд със задачата да я ликвидираш за някакво прегрешение. Но по свои причини не си натиснал спусъка. Вместо теб го е направил друг, с далекобойно оръжие. Ти правиш възможното да спасиш по-малкото дете, а след това изчезваш. Но после изведнъж се оказваш разследващ на престъпление, на което си бил свидетел. А за прикритие използваш значката на ОКР… — Тя замълча за момент и подхвърли: — Как се справям дотук?

— Отлично, като федерален агент — отвърна Роби. — Не съм и очаквал друго.

— Разкажи ми за удара срещу Уинд.

— На практика не беше сведен по нормалните канали. Не би трябвало да го възложат на мен, но въпреки това ми го възложиха. Човекът, който ми спусна задачата и после разпореди на друг да я изпълни, в момента представлява купчина обгорели кости.

— Почистили са след себе си?

— Според мен да.

— И тъй, някой си играе с теб и те натиква дълбоко в калта. Всичко това се случва след убийството на Джейн Уинд. Съпругът й вече е бил мъртъв, затова тя е трябвало да го последва. Семейство Уинд е извън играта. Това е точка първа.

Роби допи кафето си и изпъна гръб.

— Продължавай.

— Точка втора: родителите на Джули са убити. Ние знаем, че те са били близки със семейство Брум. Рик Уинд и Къртис Гети имат едни и същи татуировки на ръцете. Най-вероятно от времето на съвместната им служба в армията. Твоите хора успяха ли да направят връзката?

— Все още работят по въпроса.

— Точка трета: резултатът е ясен — Гети, Брум и Уинд са мъртви. Също и съпругите им. Но при Уинд става въпрос за бивша съпруга.

Роби кимна и продължи вместо нея:

— Аз се опитвам и успявам да напусна онзи автобус. Но те знаят, че ще го направя. Една бележка, която Джули предполага, че е написана от майка й, я насочва към същия автобус. После двамата слизаме и автобусът се взривява.

— А ние с теб е трябвало да бъдем ликвидирани по време на атаката пред „Донъли“?

— Поредният театър, целящ да ме обърка.

— Но при този театър умряха хора, Роби.

— Очевидно организаторите на всичко това не се интересуват от страничните поражения. За тях тези хора не са нищо повече от фигури върху шахматната дъска.

— Много бих искала да щракна белезниците на такива типове! — изръмжа Ванс.

— Но каква е крайната цел? Защо извършиха всичко това?

Тя отпи глътка кафе и смени темата:

— И тъй, къде прекара нощта?

Голото тяло на възседналата го Ани Ламбърт се появи в съзнанието му още преди края на въпроса.

— Всъщност не спах много — неохотно призна той.

Поръчката им пристигна и те се заловиха с яйцата, бекона и препечените филийки. След известно време Ванс отмести чинията си.

— Как смяташ да се справим с това? — попита тя.

— Най-важното е да опазим Джули. В моята служба очевидно има предател и по тази причина съм принуден да разчитам единствено на Бюрото.

— Ще направим всичко по силите ни да я опазим, Роби — увери го Ванс. — Какъв е вторият ти приоритет?

— Да разбера кой от моето минало се е затъжил за мен.

— А кандидати не липсват, а?

— Даже са твърде много. Трябва бързо да ги пресея, за да останат колкото се може по-малко.

— Мислиш, че таймерът е включен?

— По-скоро мисля, че всеки момент ще се задейства.

— Какво ще правиш?

— Ще предприема едно далечно пътуване.

— Тръгваш ли си? — изненадано го погледна тя.

— Не, разбира се.