Дейвид Балдачи
Невинните (18)

17

Роби разполагаше не само с план за бягство, но и с тайна квартира. Сега, когато вече не беше сам, нямаше друг начин, освен да премине на втория резервен план. За съжаление обаче, този план вече се усложняваше.

Надяна прибора за нощно виждане и погледна към дъното на уличката. Успя да зърне проблясъка само за миг, но това му стигаше. Оптически мерник, отразил светлината на уличните лампи.

Смъкна очилата, отдръпна се в сянката и погледна момичето.

— Как се казваш?

— Защо?

— За да се обръщам към теб с някакво име. Може и да не е истинското.

— Джули — отвърна след кратко колебание тя.

— Добре, Джули. Можеш да ме наричаш Уил.

— Това ли е истинското ти име?

— А твоето наистина ли е Джули?

Тя замълча и насочи поглед към мрака. Бяха изминали около десет пресечки и воят на сирените значително намаля. Джули не обяви на глас решението си да тръгне с него. Постигнали мълчаливо споразумение да напуснат мястото на инцидента, двамата просто обърнаха гръб на горящия автобус и се отдалечиха. Роби добре си представяше какво се случва зад тях. Първите спасители щяха да се опитат да определят причините за експлозията. Пробив в резервоара? Терористична атака? Тръсна глава и насочи вниманието си към онзи проблясък.

— Там има някой — прошепна на Джули той.

— Къде?

Той махна назад, без да отделя поглед от лицето й.

— Възможно ли е да са ти лепнали проследяващо устройство? Мен много ме бива в измъкването, затова ми се струва, че ни откриха твърде бързо.

— Може би са по-добри от теб.

— Да се надяваме, че не са. Попитах те за проследяващо устройство. Не забелязах да носиш мобилен телефон. Имаш ли такъв? Ако имаш, трябва да провериш дали му е включен джипиесът.

— Нямам мобилен.

— Не може да бъде. Всички хлапета имат.

— Не всички — поклати глава тя. — Освен това не съм хлапе.

— На колко си години?

— А ти на колко си?

— На четирийсет.

— Ооо, наистина си стар.

— И се чувствам такъв, повярвай ми. На колко си?

Тя отново се поколеба.

— Може ли да излъжа? Както с името?

— Можеш. Само не ми казвай, че си на двайсет, защото няма да ти повярвам.

— На четиринайсет.

— Добре.

Той се обърна в посоката, от която бяха дошли. Нещо му нашепваше, че не бива да се връщат обратно.

— Какво те накара да помислиш, че там има някой? — попита Джули.

— Едно отражение. Подобно на онова, което си видяла на прозореца на автобуса.

— Може да бъде всичко.

— Става въпрос за проблясък на оптически мерник. Не мога да го сбъркам, защото е доста специфичен.

— Ясно.

Роби огледа стените от двете им страни и вдигна глава.

— Страх ли те е от височини?

— Не.

Отговорът дойде малко по-бързо, отколкото той очакваше.

Роби се насочи към контейнера за строителни отпадъци в дъното на уличката и надникна в него. Откри няколко парчета въже и сръчно ги завърза едно за друго. После измъкна някакъв шперплат и го закрепи на ръба на контейнера. Образува се нещо като платформа.

— Стегни презрамките на раницата около тялото си.

— Защо?

— Просто го направи.

Тя пристегна презрамките и го погледна въпросително.

— Какво ще правим?

— Ще се катерим.

Роби я вдигна във въздуха и я накара да стъпи на шперплата, а след това се покатери при нея.

— А сега какво?

— Нали ти казах? Ще се катерим.

Тя вдигна глава и огледа тухлената стена.

— Наистина ли можеш да го направиш?

— Скоро ще разберем. — Даде й знак да се приближи и добави: — Трябва да стъпиш на раменете ми. Целта ни е да достигнем до онова нещо там… — Той махна към прибраната и заключена противопожарна стълба, която свършваше доста над нивото на улицата.

— Няма да я достигна — поклати глава Джули.

— Ще опитаме. Стегни си краката.

Роби я качи на раменете си, хвана я за глезените и я изтласка максимално нагоре. Така го правеха в казармата. Но протегнатите й ръце останаха на трийсетина сантиметра под целта и той я спусна обратно.

Дойде ред на въжето, което беше намерил в контейнера. С широк замах успя да го прехвърли през най-долната стъпенка. После направи примка в долния му край, промуши горния през нея и здраво я стегна. Достигна стълбата за броени секунди, опирайки крака в стената. Там развърза възела и спусна въжето обратно.

— Не ме бива в изкачването по въже — призна Джули. — Обикновено бягах от часовете по физическо.

— Не е нужно да те бива — увери я Роби. — Завържи въжето за презрамките на раницата, но гледай да е здраво.

Тя се подчини.

— Сега кръстосай ръце и ги притисни към тялото си. Така раницата ти няма да падне.

Тя изпълни указанията и той започна да я тегли нагоре. Разбра, че нещо не е наред, в момента, в който я издърпа до себе си. Бягащите стъпки никога не са добър знак.

— А сега се качвай нагоре! — нареди с напрегнат глас той. — Колкото по-високо, толкова по-добре.

Момичето кимна и пое по металните стъпенки.

Роби се обърна в посоката, от която се чуха стъпките, и зачака.