Дейвид Балдачи
Невинните (52)

51

Роби стоеше пред терминала, от който беше потеглил обреченият автобус. В главата му отново изплуваха събитията от онази нощ. Отказа да убие Джейн Уинд, но резервният стрелец свърши работата вместо него. Веднага след това Роби се възползва от личния си план за бягство и се озова тук, на този терминал. Никой не знаеше за този план, а той не беше оставил следи.

Освен това си резервирах билет на име, което би трябвало да е известно само на мен, но всъщност се оказа, че не е така. А онези типове не се поколебаха да избият толкова невинни хора, само и само за да ме ликвидират.

Той се огледа наоколо. Нямаше начин бомбата да се постави в ходовата част на автобуса на това място. Хората бяха започнали да се качват веднага след появата му на стоянката, а шофьорът беше потеглил в момента, в който вратата се беше затворила зад последния пътник. Но на автогарата бяха останали доста хора. Броени минути по-късно тръгваше автобусът за Маями. Нямаше начин тези чакащи хора да не забележат човек, който се пъха под съседния автобус. Не, бомбата със сигурност не беше поставена тук.

Роби се обърна и тръгна към сградата на автогарата. Надникна през дебелото стъкло, за да се увери, че жената на гишето не е онази, която му беше продала билета. Оказа се, че наистина не е. Вече беше проверил за камери. Такива липсваха не само вътре, но и извън сградата. По всяка вероятност компанията не разполагаше със средства за електронно наблюдение.

Влезе в залата за продажба на билети. Тя се оказа точно толкова занемарена и мръсна, колкото и автобусите. Роби се насочи към гишето и зае място на опашката зад някаква дебела жена, която притискаше към гърдите си бебе. С другата си ръка люлееше детско столче за кола, в което седеше друго, по-голямо дете. Роби неволно си спомни за Джейн Уинд и нейните деца.

Не след дълго дойде неговият ред. Момичето зад гишето го погледна с отегчено изражение.

— С какво мога да ви помогна? — Наближаваше единайсет и тя със сигурност искаше час по-скоро да се махне от тук.

Той й показа значката и служебната карта.

— Разследвам взривяването на един от вашите автобуси.

Момичето се изправи в стола и в очите му пролича интерес.

— Слушам ви.

— Искам да знам къде престояват автобусите, преди да дойдат на автогарата — каза той.

— Депото ни за поддръжка се намира на две преки от тук. Шофьорите се явяват направо в него, получават наряда си и минават през кратък технически преглед. Там се извършват и други операции, например почистване на колите и зареждане с гориво.

— Дайте ми точния адрес.

Момичето надраска няколко думи на лист хартия и му го подаде.

— Благодаря — кимна Роби. — В колко часа напускате работа?

Служителката повдигна вежди и се намръщи. Очевидно остана с погрешни впечатления.

— В полунощ — неохотно отвърна тя. — Но си имам приятел.

— Сигурен съм в това — кимна Роби. — Учите ли някъде?

— В Католическия университет.

Очите му се плъзнаха по отблъскващата зала със стени от гол бетон.

— Учете здраво, за да забравите това тук — посъветва я той.

Излезе навън и подкара волвото по посока на депото. Порталът обаче се оказа заключен. След доста усилия успя да привлече вниманието на нощния пазач, който правеше обиколките си. Роби разсея подозренията му със служебната си значка и човекът побърза да му отключи.

— От ФБР вече бяха тук — информира го той. — А също и момчетата от автомобилната инспекция, които питаха за някакви повреди по автобуса.

— А имаше ли такива?

— Проклет да съм, ако знам. С какво мога да помогна?

— Ела да ми покажеш ремонтното хале.

— Не очаквай кой знае какво — предупреди го пазачът. — Плашат ми да обикалям около него с оръжие в ръка и да го пазя от проблеми. А в този квартал проблеми колкото щеш.

— А има ли някой по-осведомен?

— Там има двама монтьори — отвърна пазачът и махна към халето. — Работят до два през нощта.

— Имената им?

— Честър и Уили.

— Отдавна ли работят тук?

— Не знам. Аз съм само от месец, но те със сигурност са от повече време.

— Благодаря.

Роби дръпна вратата и огледа огромното хале с висок таван, осветено от дълга редица луминесцентни тръби. Вътре имаше пет автобуса, около които бяха струпани колички с инструменти, генератори и подвижни лампи с предпазни решетки. Въздухът бе пропит от миризмата на моторно масло, грес и гориво.

— Има ли някой тук? — подвикна той.

Иззад близкия автобус се появи висок чернокож мъж с работен гащеризон, който бършеше ръцете си с мръсен парцал.

— С какво мога да ви помогна?

— Имам няколко въпроса — каза Роби и извади служебната си карта.

— Ченгетата вече бяха тук.

— Приемете, че съм още едно ченге — отвърна Роби. — Вие кой сте, Честър или Уили? — Зърна подозрението в очите на човека и побърза да добави: — Пазачът ми каза…

— Аз съм Уили. Честър е под онзи автобус и му сваля трансмисията.

— Как по принцип се обслужват автобусите?

— Докарват ги шест часа преди да поемат по маршрута си. Преглеждаме ги съгласно списъците за поддръжка — двигателя, охладителната течност, шарката на гумите, спирачките, хидравличната течност. След това ги почистваме от боклуците, които оставят хората, и ги прехвърляме на автомивката, която се намира отзад. Накрая ги зареждаме на колонките до портала. Това е всичко. Остават да чакат появата на шофьорите, които ги проверяват и потеглят към терминала.

— Ясно.

— Всъщност аз вече показах на колегите ви дневниците за поддръжка. На онзи автобус му нямаше абсолютно нищо. Може и да не изглежда така, но отношението ни към работата е много сериозно. Според мен в автобуса е имало бомба.

— Покажете ми къде точно е стоял след прегледа и зареждането.

— Вижте, чака ме куп работа по цели три коли!

— Ще ви бъда много благодарен — настоя Роби и махна с ръка към вратата.

Уили направи гримаса, но се подчини. Излязоха навън, заобиколиха халето и се насочиха към телената ограда.

— Паркираме ги тук, докато шофьорите им дойдат да ги вземат — поясни Уили.

— Колко от тях бяха тук в нощта на експлозията?

— Два. Един до друг. Предстоеше им да пътуват за Ню Йорк и на юг, за Маями.

— Добре. Представете си, че някой иска да заложи бомба в единия от тях. Как ще го познае?

— Карате ме да мисля като маниак?

— Нещо отвън, по което този човек може да се ориентира?

— Номерът, разбира се. Сто и дванайсет пътува за Ню Йорк, а деветдесет и седем — за Маями.

— Значи, ако някой се интересува, може да провери номерата онлайн?

— Предполагам — сви рамене Уили.

— Или ако работи тук — изгледа го Роби.

Механикът отстъпи крачка назад и вдигна ръце.

— Виж какво, човече. Нямам никаква представа кой и как е заложил бомба в един от нашите автобуси. Но ако това наистина се е случило, аз не съм им помагал. Познавам двама от загиналите, мъж и жена. Мъжът ми беше приятел, а жената — близка на мама. Веднъж в месеца отскачаше до Ню Йорк да види внучката си. Пътуваше с едно много смешно жълто палто. Е, сега вече не ми е смешно. Мама за малко не получи инфаркт, като научи какво е станало.

Роби си спомни за възрастната жена с яркожълтото палто, която пищеше като луда.

— Значи сто и дванайсет е за Ню Йорк — промърмори той и огледа оградата. Всеки можеше да я прескочи, докато пазачът обикаля другата част на периметъра. Залага бомбата и изчезва. За по-малко от минута. Отново се обърна към Уили. — Колко време престоя автобусът тук, преди да се появи шофьорът?

Човекът се замисли за момент.

— Нямахме много работа по него — каза той. — Дойде рано, веднага след предишния си курс. Честър го прегледа по списъка, а след това почисти вътре с прахосмукачка. Аз го измих отвън, заредих резервоара и го паркирах тук. Два-три часа, не повече.

— Забеляза ли нещо подозрително наоколо?

— Повечето време съм в халето и работя. Питай пазача, може би той е видял нещо. Но по-скоро не е…

— Защо мислиш така?

— Защото предпочита да лапа в будката си, вместо да обикаля. Затова е толкова дебел.

— Ясно.

— Може ли да се връщам на работа?

— Да. Благодаря ти за информацията.

Уили се обърна и тръгна към халето.

Роби остана, решил още веднъж да огледа внимателно мястото, на което е бил паркиран автобус 112. И тъй, някакъв тип залага бомбата. Роби се качва на автобуса, после слиза. Автобусът гръмва. Те обаче изпращат един стрелец в онази уличка, за да довърши работата. От всичко това следваше, че някой много държи да му види сметката.

После му хрумна друга мисъл, от която потръпна.

А може би не чак толкова много, рече си той.

— Май правиш самостоятелно разследване, а? — долетя женски глас.

Роби се обърна и срещна погледа на Никол Ванс, която го наблюдаваше от другата страна на оградата.