Дейвид Балдачи
Невинните (50)

49

Роби завари един млад репортер с позната физиономия да кръжи около неговия човек и другата жена като акула около останките на потъващ кораб.

— Добрият самарянин, а? — подвикна младежът, забелязал торбичките в ръцете му.

— Харча парите от твоите данъци — отвърна Роби и разпредели сандвичите и кафето между двамата бездомници.

Жената грабна храната, нарами торбата си и изчезна надолу по улицата. Роби прецени, че едва ли ще измъкне нещо от нея, и я остави да се отдалечи.

Неговият човек остана на мястото си и отпи глътка кафе.

— Ще отговорите ли на няколко въпроса, агент… — подвикна репортерът.

Без да му обръща внимание, Роби хвана ръката на бездомника и го дръпна след себе си.

— Ще приема това като „без коментар“ — добави репортерът.

Стигнаха следващата пряка и Роби забави крачка.

— Разкажи ми какво видя онази нощ — заповяда той.

Бездомникът беше успял да отвори торбичката и вече се тъпчеше със сандвича.

— По-спокойно, приятел — подхвърли Роби. — Не искам да се задавиш.

Човекът преглътна, сръбна шумно глътка кафе и сви рамене.

— К’во искаш?

— Всичко, което чу и видя.

Бездомникът отхапа една по-нормална хапка от сандвича и разпери ръце.

— Бум, тряс и огън. Мамата си трака.

Поредната глътка кафе.

— Не можеш ли малко по-подробно? — попита Роби, после бавно добави: — Видя ли някой да слиза от автобуса или да се качва в него?

Клошарът хвърли в устата си шепа ядки и усилено задъвка.

— Бум — повтори той. — Огън. Мамата си трака. — Изкиска се и добави: — Човешко месо, печено на грил!

Първоначалното впечатление на Роби се потвърждаваше. Този човек беше абсолютно луд.

— Не си видял никой, така ли? — попита той.

— Печено на грил! — изкиска се дрипавият мъж и налапа наведнъж остатъка от сандвича.

— Добре, желая ти късмет — кимна Роби.

Бездомникът опразни наведнъж чашата с горещо кафе. Роби му обърна гръб и тръгна към кафенето.

Даяна Джордисън се хранеше бавно. Поведението й нямаше нищо общо с безумното държане на онзи побъркан. Дано да науча от нея нещо полезно или поне смислено, каза си Роби, докато сядаше на масата срещу жената.

— Благодаря ти за всичко това — кротко рече Даяна.

— Няма за какво. — Погледа известно време как се храни, а след това попита: — Откога живееш така?

— Достатъчно дълго — отвърна тя и избърса устните си със салфетката.

— Не съм тук да те упреквам. Това не ми влиза в работата.

— Някога имах дом, работа и съпруг — добави тя.

— Съжалявам.

— И аз. Още не мога да повярвам колко бързо всичко отиде по дяволите. Останах без дом, без работа и без съпруг. Имах единствено сметките, които не можех да плащам. Разбира се, бях чувала, че това се случва на други хора, но изобщо не допусках, че може да се случи и на мен.

Роби не отговори.

— Доколкото ми е известно, той също е бездомник — продължи Даяна. — Имам предвид бившия ми съпруг. Наричам го бивш, въпреки че така и не поиска развод. Просто стана и си замина. Аз също нямах възможност да си наема адвокат… — Тя замълча за момент, после добави: — Завършила съм колеж. Имам диплома.

— Последните няколко години наистина бяха тежки — промърмори Роби.

— Вършех всичко както трябва. Вярвах в американската мечта.

Роби се опасяваше, че жената всеки момент ще се разплаче. Но тя отпи глътка кафе и смени темата.

— Какво искаш да знаеш?

— За нощта на взривяването. Можеш ли да ми кажеш нещо?

Тя кимна.

— През последните две седмици спях зад една кофа за боклук наблизо. Нощите все още не бяха студени. Миналата зима беше много тежка. Не бях сигурна, че ще оцелея. Януари беше първият ми месец на улицата.

— Сигурно ти е било много тежко.

— Все се надявах, че нещо ще се случи. Половината от приятелите ми са в същото положение. А другата половина не искаше и да чуе за мен.

— Нямаш ли роднини?

— Имам, но те вече не могат да ми помогнат — каза Даяна. — Останах сама.

— Какво си работила преди?

— Бях административен сътрудник в една строителна компания. Възможно най-лошата длъжност при сегашното състояние на икономиката. Не произвеждах нищо за компанията освен разходи. Бях сред първите уволнени, въпреки че бях работила там цели дванайсет години. Без здравни осигуровки, без нищо. Не ми платиха обезщетение. Вече нямах доходи, но сметките продължаваха да пристигат. После ми спряха и помощите за безработни. Цяла година се борих да спася дома си, но за нещастие мъжът ми се разболя. Това изсмука малките ни спестявания. Останахме без нищо, с цял тон неплатени сметки. После мъжът ми оздравя и си тръгна. Щял да търси по-добри възможности, така ми каза. Можеш ли да си представиш?! Къде отидоха брачните обети да бъдем заедно в дни на радост и мъка?

Даяна млъкна и го погледна засрамено.

— Защо ли ти разказвам всичко това?

— Много добре разбирам, че имаш нужда да си излееш мъката — отвърна Роби.

— Вече го направих, благодаря — кимна тя, довърши закуската си и бутна чинията встрани. Помълча известно време, за да събере мислите си, после започна: — Видях автобуса да се приближава по улицата. Беше много шумен и ме събуди. На улицата спя зле, бетонът ми убива. Освен това е опасно… Страх ме е…

— Разбирам.

— После автобусът спря. Ей така, насред улицата. Спомням си, че седнах и надникнах иззад кофата. Ходила съм на автогарата, защото там има много кофи за боклук. Този автобус не беше на градския транспорт, а от другите — които всяка вечер пътуват за Ню Йорк. Бях го виждала и преди. Понякога ми се искаше да бъда в него.

Но не и в онази нощ, отбеляза мислено Роби.

— От коя страна на улицата беше, когато го видя? Откъм вратата или от другата?

— От другата.

— Добре. Продължавай.

— Ами той просто гръмна. Изплаших се до смърт. Във въздуха се разлетяха седалки, гуми, човешки останки. Беше ужасно, като на война.

— Забеляза ли нещо, което може да е предизвикало експлозията?

— Помислих си, че е бомба, избухнала вътре в автобуса. Нима е било нещо друго?

— Все още не знаем това. Но ако си видяла нещо, което удря автобуса отвън, това ще бъде много важно за нас. Може би куршум в резервоара или нещо подобно. Чу ли изстрел?

— Сигурна съм, че не — бавно поклати глава Даяна.

— Видя ли някого?

Роби се втренчи в лицето й, опитвайки се да скрие обхваналото го напрежение.

— Непосредствено след експлозията видях двама души оттатък улицата. До този момент автобусът беше между мен и тях, но след като се взриви, ги видях съвсем ясно. Мъж и момиче, може би тийнейджърка.

Роби бавно се облегна на стола си.

— Можеш ли да ги опишеш?

По-добре сега, отколкото по-късно, помисли си той.

— Момичето беше дребничко, с качулка на главата. Не успях да видя лицето му.

— Какво правеха?

— Изправяха се. Всъщност изправяше се мъжът. Явно взривната вълна ги беше съборила на земята. Може би за миг бяха изгубили съзнание. Аз бях доста далече, а и кофата ми пречеше. Мисля, че бяха през няколко коли, паркирани на улицата.

— Какво се случи после?

— Мъжът се свести пръв и отиде да помогне на момичето. Размениха си няколко думи, после той започна да търси нещо под колите. Тогава онзи луд старец започна да крещи и да танцува около горящия автобус. А мъжът и момичето изчезнаха.

— Видя ли откъде се появиха?

— Не.

— Как изглеждаше мъжът?

— Всъщност приличаше на теб — каза Даяна.

— Много хора приличат на мен — усмихна се Роби. — Не можеш ли да бъдеш по-конкретна?

— Имам отлично зрение — отвърна тя. — Оперираха ми очите малко преди животът ми да рухне.

— Но между теб и този човек е имало дим и пламъци. Освен това е било тъмно.

— Така е. Не бих могла да го разпозная в редица, ако това имаш предвид. Но пожарът превърна нощта в ден…

— Значи този човек е имал моята фигура и е бил приблизително на моята възраст?

— Точно така.

— А ти си сигурна, че не си видяла какво е причинило експлозията?

— По това време вече бях напълно будна, но нито чух, нито видях нещо, което би предизвикало взрива.

— Благодаря ти, Даяна. Тук ли да те потърся, ако се наложи да поговорим отново?

— Едва ли имам други възможности — мрачно отвърна тя.

Роби й подаде визитката си.

— Ще видя какво мога да направя, за да се махнеш от улицата.

Тя сведе поглед към картичката и каза с треперещ глас:

— Каквото и да направиш, ще ти бъда много благодарна. В живота ми е имало и моменти, в който не бих приела милостиня, а по-скоро бих раздавала такава. Но те отдавна са минало.

— Разбирам.

Роби подкара обратно към надупченото от куршуми заведение. Ванс го засече в момента, в който слизаше от колата.

— Имаме напредък в разследването! — задъхано съобщи тя.

— Какво?

— Сапьорите откриха причината за експлозията.

— Къде? — остро попита Роби.

— Над задното ляво колело. Бомба със сензор за движение. При потеглянето си автобусът задейства таймера. И няколко минути по-късно бомбата се взривява.

Роби се втренчи в нея. Умът му работеше трескаво. Преследвачът на Джули със сигурност не би се качил в автобус, който е минирал със собствените си ръце. Оставаше само една друга възможност.

Мишената съм бил аз.