Дейвид Балдачи
Невинните (43)

42

Роби се върна в колата и остави слушалката и радиостанцията в конзолата между седалките. Джули седеше неподвижно и гледаше право пред себе си.

— Добре ли си?

— Добре съм — отвърна тя и погледна към закусвалнята. — Това място ми беше като втори дом. За предпочитане е пред жилищата на приемните семейства.

— Тук съм съгласен с теб — кимна Роби.

— Харесваше ми да си пиша домашните на някоя маса. Мама ми носеше пай и ми позволяваше да пия кафе. Чувствах се голяма.

— И ти беше хубаво да си с нея, нали?

— Обичах да я гледам как работи. Много я биваше, буквално летеше с поръчките. Никога не ги записваше, всичко помнеше наизуст.

— В това отношение май си я наследила — отбеляза Роби.

— Може би.

— Във вечерта на убийството са напуснали закусвалнята някъде около шест, но са се прибрали у дома часове по-късно, придружавани от убиеца. Питам се къде са прекарали това време.

— Не знам.

— А познаваш ли семейство Брум?

— Да. Живеят в апартамент, североизточно от тук.

— Какво ще ми кажеш за тях? — попита Роби и включи на скорост.

Но телефонът му иззвъня, преди да получи отговор.

— Слушам — включи го той.

— Къде си, по дяволите? — попита Ванс.

— Правя някои проучвания, както ти казах.

— Трябва да дойдеш тук.

— Какво става? — попита Роби.

— Първо, нападнаха ме репортерите. Второ, разни хора от градската полиция, МВС и Отряда за борба с тероризма ме поучават как се води разследване. И трето, много съм ядосана!

— Ясно. След час съм при теб.

— Не можеш ли по-бързо?

— Не.

Той изключи телефона, направи остър завой наляво и започна да си пробива път към Юниън Стейшън. Зърна място за паркиране, ловко вкара колата и разкопча колана си.

— Какво правиш? — учудено попита Джули.

— Дай ми една минута.

Роби изскочи навън, затръшна вратата и набра един номер. Насреща вдигнаха веднага и бързо го свързаха със Синия. Роби сбито му предаде думите на Ванс.

— Използвай връзките си с тези ведомства и им предай да я оставят на мира — настоя той. — Иначе ще стане още по-лошо.

— Смятай, че съм го свършил — отвърна Синия.

Роби отвори вратата и седна зад волана.

— Тайни разговори, а? — погледна го с неприязън Джули.

— Не. Обадих се в химическото да проверя какво става с дрехите ми.

— Не ми каза дали си спал с нея!

— Напротив, казах ти — отвърна той, гледайки право пред себе си. — Макар че не е твоя работа с кого спя и с кого не.

— Да, ама тя иска да правите секс.

— Това пък откъде ти хрумна? — стрелна я с поглед той.

— Ядосана ти е. Чух й гласа по телефона. Ако не си пада по теб, няма да е толкова разстроена.

— Тя е агент на ФБР. Сигурно е ядосана на сума ти народ.

— Може би, но това е различно. Нещо по-интимно. Мъжете не ги усещат тия неща.

— Ти си на четиринайсет. Още ти е рано за интимни работи.

— В кой век живееш, Уил? Пет момичета от предишното ми училище забременяха. Всичките на моята възраст.

— Значи съм старомоден — сви рамене той.

— Понякога и аз искам да съм старомодна, но светът наоколо е съвсем друг.

— Разкажи ми за семейство Брум — смени темата Роби.

— Мама и татко ги познаваха от години. Айда наистина работи във фризьорски салон, както ти каза Шерил. Ходила съм там. Подстригваше ме без пари, а мама й готвеше разни неща. Тя е много добра готвачка. — Замълча за миг, после се поправи: — Беше много добра готвачка…

— А мъжът й? — попита Роби. Бързо, с надеждата да отвлече вниманието й. — Шерил каза, че бил държавен служител.

— Не съм много сигурна — каза Джули.

— Нещо необичайно около тях?

— Струват ми се нормални, но все пак не ги познавам много добре.

— Тогава да идем да ги попитаме — каза Роби. Ако още са живи, добави мислено той. — Как са се запознали с родителите ти?

— Мисля, че господин Брум беше приятел на татко. Не знам точно по каква линия.

— Дали имат нещо общо с това, което сполетя родителите ти?

— Едва ли — поклати глава момичето. — Искам да кажа, че тя работи във фризьорски салон, а двамата се хранят по разни евтини закусвални. Далече са от представата за бандити или международни шпиони.

— Откъде знаеш?

— Ти какво, шегуваш ли се?

— Там е работата, че шпионите рядко приличат на шпиони.

— Ама ти приличаш на такъв.

— Това е добре, защото не съм.

— Ти го казваш.

Замълчаха. Роби продължаваше да върти волана.

— Е, спиш ли с нея? — отново попита тя.

— Какво ти пука, но дяволите?

— Любопитна съм по природа.

— То ти личи. Дори и да спях с нея, нямаше да ти кажа.

— Защо?

— Защото мъжът трябва да е джентълмен.

— Е, сега вече наистина приличаш на старец.

— В сравнение с теб съм направо древен — каза Роби.