Дейвид Балдачи
Невинните (76)

75

Светкавично осъзнал, че червената точка е лазерният прицел на снайперист, Роби успя да удържи инстинктивната си реакция. Не погледна към прозореца, но беше сигурен, че капаците му са частично отворени. Човекът с пушката беше някъде там, в рамките на хиляда метра от къщата, която вече се беше превърнала в най-несигурното място на света. Вътрешно се прокле за проявената небрежност по отношение на обстановката. Беше непростимо да пропусне отворените капаци.

Усмихна се и пъхна ръцете си под масата, която го делеше от момичето.

— Какво е толкова смешно? — настойчиво го изгледа тя.

— Играла ли си някога на „Смачкай буболечката“? — попита той.

— Добре ли си, Уил?

Той опипа долната страна на плота. Беше от солидно дърво, а не от талашит. Дебел поне три сантиметра. Трябваше да свърши работа. Предстоеше му да извърши две движения — по едно с всяка ръка. Пое си дълбоко въздух и усмивката му се разшири. Ако Джули направеше рязко движение, всичко щеше да приключи.

— Просто си спомних за нещо, което ми се случи преди много години — отвърна той. В следващия миг едната му ръка преобърна масата, превръщайки я в щит пред момичето, а другата измъкна глока.

Писъкът на Джули се сля с трясъка на изстрела, който разби лампата над главите им. Куршумът пръсна стъклото на прозореца и проби дървения плот, който обаче свърши своята работа. Отклоненият куршум се заби в стената вляво от Джули.

— Лягай долу! — заповяда той.

Тя веднага се просна по корем. Откъм коридора долетя тропот на забързани стъпки.

Роби се прехвърли зад масата и погледна Джули, която лежеше на пода, захлупила главата си с длани.

— Добре ли си?

— Да — отвърна колебливо тя.

— Ти ли отвори капаците на прозореца?

Тя надигна глава да погледне.

— Не, така ги заварих.

Вратата започна да се отваря.

— Роби, добре ли си? — подвикна един от охраняващите агенти.

— Сложи оръжието си на пода и го ритни към мен! — заповяда с твърд глас Роби.

— Роби, какво става, по дяволите? — извика друг глас.

— Точно това щях да питам и аз. Кой отвори капаците на прозореца в тази стая?

— Капаците ли?

— Да, капаците. Някакъв снайперист току-що стреля през пролуката. Ако не получа отговор, ще застрелям всеки, който дръзне да се появи в тази стая!

— Ние сме федерални агенти, Роби.

— А пък аз съм един адски ядосан човек с глок в ръка. Докъде ще стигнем?

— Навън има снайперист?

— Точно така. Не чухте ли изстрела?

— Стойте неподвижно. — Тези думи бяха последвани от забързани стъпки, които бързо заглъхнаха.

Роби местеше поглед между Джули и прозореца. Нямаше никакво намерение да стои неподвижен. Измъкна телефона си и набра Ванс. Тя вдигна веднага.

— Снайперист пред охраняваната квартира, предател вътре — докладва лаконично той. — Имам нужда от подкрепления. Незабавно!

Изключи апарата и се извърна към момичето.

— Не се надигай! — предупреди я той.

— Ще ни убият ли? — прошепна Джули.

— Върви след мен, но без да се изправяш.

Той я изведе от стаята, провери коридора и й кимна. Затичаха не към предния вход или задната врата, а към противоположната на изстрела част от къщата. Пропълзяха в някаква стая и Роби протегна шия, за да надникне през прозореца. Нямаше как да огледа добре района с невъоръжено око. Не забеляза електронна точка, но това не беше пречка за противник с толкова богат арсенал. Нямаше представа дали онзи, който им нареди да стоят неподвижно, е враг или приятел. Но идеята да не излизат, докато не изясни тази подробност, му се стори неприемлива.

Несъмнено щяха да ги чакат да се появят от задната врата или от някой прозорец в другата част на сградата. Ето защо Роби реши да използват главния вход.

Но преди това трябваше да стигнат до него.

Излязоха обратно в коридора. Роби направи знак на Джули да го последва и безшумно пое по посока на вестибюла. Къщата се намираше в самия край на задънена улица, далече от съседите. До тук можеше да стигне само човек, който търсеше именно нея. И някой го беше направил. Без съмнение с помощ отвътре.

Роби спря на прага на вестибюла и предпазливо надникна. Пред входната врата лежеше единият от агентите с кръв около шията. Това не беше рана от куршум. Подобна дупка можеше да бъде причинена и от пушка, но Роби не беше чул изстрел. Значи нож, помисли си той. Едната ръка върху устата, а другата прави широк срез. Смъртта настъпва моментално, без много шум.

Но за да постъпи по този начин, убиецът трябва да беше съвсем наблизо. Още един предател.

— О, божичко!

Той се обърна. Джули току-що беше зърнала заклания мъж.

— Гледай встрани! — каза Роби, измъкна телефона си и натисна бутона за бързо набиране.

Ванс вдигна веднага. В слушалката се чуваше грохот на автомобилен двигател. Сигурно караше със сто и шейсет.

— Един убит агент, другите не знам къде са. Смъртоносната рана е причинена отблизо. Извършителят е бил някой от нашите.

— Мамка му! — възкликна Ванс.

— На колко време си от тук?

— На три минути.

Роби прибра телефона и се обърна към Джули.

— Ще излезем през главния вход, но преди това трябва да отклоним вниманието им в друга посока.

— Добре — кимна тя. Очите й продължаваха да шарят между Роби и мъртвеца. — Но как?

Той извади патрона от цевта на пистолета си, свали пълнителя и щракна навън най-горните два патрона, а на тяхно място пъхна други два, които измъкна от джоба на якето си. Постави пълнителя обратно, дръпна затвора и вкара първия от новите патрони в цевта. После се промъкна към вратата и я отвори с крак.

— Какво си намислил? — попита Джули. — Нима ще си пробиваме път със стрелба?

— Запуши си ушите!

— Какво?

— Запуши си ушите и не гледай към вратата!

Роби я изчака да се подчини, после се прицели и натисна спусъка.

Първият куршум улучи резервоара на тежкия букар, паркиран на алеята. Запалителният заряд подпали бензиновите изпарения, а експлозията беше толкова силна, че колата се отлепи от асфалта.

Другият куршум беше предназначен за втория букар, паркиран редом с първия. Секунда по-късно и той се присъедини към огненото кълбо.

Роби сграбчи ръката на Джули и я повлече навън. Надяваше се, че димът и пламъците ще попречат на снайпериста, който току-що се беше опитал да убие Джули. Двамата хукнаха в противоположната посока. Роби се поколеба дали да не се помъчат да стигнат до неговата кола, но бързо се отказа. Това би било равносилно да нарисува мишена върху собствените си гърди.

Иззад ъгъла изскочи някаква кола и бързо се насочи към тях. Роби зърна мигащите сини светлини под радиаторната решетка и размаха ръце. Ванс рязко натисна спирачките. Беемвето поднесе и спря. Той отвори дясната врата, бутна Джули на задната седалка и сам скочи на предната.

— Тръгвай! — изкрещя той. — Тръгвай веднага!

Ванс включи на заден и гумите на спортната кола оставиха черни следи по асфалта. После направи ловка обратна маневра, изправи волана и натисна до дупка газта. Няколко мига по-късно стигна до първата пряка и зави наляво.

Тя погледна Роби, после се обърна да види и Джули, която се беше сгушила на седалката.

— Добре ли сте? Някой да е ранен?

— Добре сме — отвърна лаконично Роби.

— За бога, кажи ми какво се случи!

— Просто карай.