Дейвид Балдачи
Невинните (71)

70

Роби седеше на тъмно в дома си. Ванс и още четирима агенти на ФБР охраняваха Джули, Тя прие новината за убийството на семейство Брум като част от живота. Стоически, без да плаче. Което беше още по-лошо. Имаше нещо ужасно в това едно четиринайсетгодишно дете да е толкова закоравяло, че да престане да се шокира от насилствената смърт.

Въпреки че беше наел стая в онзи мотел, Роби се прибра тук, защото не искаше да вижда хора. А не защото се страхуваше, че убийците ще дойдат и за него. Все още не.

Засега ме искат жив, но рано или късно нещата ще се обърнат и ще пожелаят да се отърват от мен.

Той напрегна паметта си и започна да обмисля детайлите от последните си мисии. Поради естеството на работата му много хора можеха да поискат да му отмъстят. Прекалено много, за да се спре конкретно на някого. Но, от друга страна, не беше имал провали. Всичките му мишени бяха мъртви. Той самият се беше оттеглял без проблем, а това означаваше, че самоличността му би трябвало да остане в тайна. Но след предателството на неговия наблюдаващ агент нещата се промениха и самоличността му беше извадена на тезгяха. Всеки платежоспособен клиент можеше да я научи.

Роби се надигна и се загледа през прозореца. Беше два часът през нощта. Тротоарите бяха пусти, а по платното рядко минаваха коли. После забеляза нещо и приближи глава до стъклото.

Ани Ламбърт спря колелото си пред блока, слезе от него и започна да го бута към входа. Роби излезе да я посрещне на асансьора. Тя се изненада, че го вижда, но веднага забеляза уморените черти на лицето му и тревожно попита:

— Какво ти е? Добре ли си?

— Бил съм и по-добре — отвърна той. — И твоят ден май е бил дълъг.

Ани се усмихна и понечи да метне чантата на рамото си, но Роби побърза да я поеме.

— Благодаря. Днес пооплесках нещата. Трябваше да работя до късно, за да ги оправя.

— Какво се случи?

— Наруших протокола. Позволих си да потърся отговор на един конкретен въпрос през главата на прекия ми началник просто защото го нямаше. И съответно ме привикаха да давам обяснение.

— Струва ми се, че това е несправедливо. И малко дребнаво.

— Така се получава. Когато хората не са заплатени добре, а работят по важни проблеми, всеки се бори да запази правомощията на поста си.

— Според мен си прекалено деликатна — каза Роби.

— По-скоро съм уморена — отвърна тя.

— Значи трябва да поспиш. Ела, ще те изпратя до вратата.

— И ти не ми изглеждаш много бодър — отбеляза тя, докато крачеха по коридора.

— Аз също имах тежък ден.

— Пълен с досадни правила, които трябва да спазваш?

— Не, при мен е по-различно.

Тя спря пред вратата и се обърна.

— Споменах, че съм уморена, но това не означава, че ми се спи. Искаш ли да изпием по една чаша?

— Сигурна ли си?

— И двамата се нуждаем от няколко глътки. За съжаление, имам само бира, а тя не може да се мери с прекрасното вино, което пихме на покрива.

— Няма проблем.

Влязоха вътре. Тя подпря велосипеда си на стената в коридора и махна към кухнята. Роби извади две бири от хладилника и ги занесе в хола. Почувства се малко гузен заради телескопа, благодарение на който отлично познаваше разположението на стаите.

Всъщност това беше типично жилище на млад и амбициозен държавен служител, чиято заплата не съответстваше на ума и способностите му. Мебелите бяха евтини, с изключение на два скрина, които тя вероятно беше наследила от родителите си. На стената беше окачена маслена картина, изобразяваща голямо пристанище.

Ани се появи от спалнята боса, облечена с широк панталон и тениска с дълъг ръкав. Косата й беше вързана на конска опашка. Тя пое бирата от ръката му, седна в креслото и подви крака под себе си. Роби се отпусна на отоманката от изкуствена кожа насреща й.

— Колко е хубаво да смъкнеш служебната броня — доволно промърмори тя.

— Но само до сутринта, до която остават броени часове — отбеляза Роби.

— Всъщност утре съм си взела почивка — добави тя. — Или по-скоро днес.

Отпиха от бирите си.

— Как така? — пожела да узнае той.

— Президентът е извън Белия дом с голяма част от сътрудниците си. След завръщането му предстои голям прием и ще бъда ангажирана с подготовката му. Така че мисля да се отдам на пълна почивка.

— Правилно — кимна той. — И аз бих постъпил така.

— И без това вече цял месец работя и през почивните дни — добави с примирена усмивка тя. — Това ми се отразява зле.

— А защо работиш толкова? — попита Роби.

— Социологическите проучвания отчитат сериозен спад в рейтинга на президента. Икономиката е в ужасно състояние и наближаващите избори се очертават тежки и неприятни.

— Избирателите са разделени наполовина — кимна Роби. — Вече няма леки избори.

— Така е — каза тя. — Самата аз никога не бих се захванала с политика. Неприятно е да знаеш, че преценяват всяка твоя крачка всяка минута от денонощието. И не само за позицията ти по определени въпроси. Наблюдават те как изглеждаш, как ходиш, как говориш. Това е ужасно!

— А представяш ли си понякога какъв ще бъде животът ти след Белия дом?

— На този етап от живота си не мисля за бъдещето. Живея ден заден.

— Всъщност това не е толкова лошо.

— Някои биха го нарекли мързел.

— Какво ти пука как ще го нарекат?

— Не ми пука.

— Ето, ние, умните, сме единодушни.

Тя протегна ръка и чукна бирата си в неговата.

— Да пием за умните!

— За умните — усмихна се той.

— Много ми хареса на покрива на хотела.

— Признавам, че отдавна не бях правил подобно нещо.

— И аз.

— На твоята възраст би трябвало да излизаш много по-често — каза Роби.

— Може би съм по-възрастна, отколкото изглеждам — закачливо отвърна тя.

— Съмнявам се.

— Харесвам те, Уил. Много те харесвам.

— Все още не ме познаваш.

— Винаги съм имала вярна преценка за хората. — Тя замълча, отпи глътка бира и добави: — Караш ме да се чувствам добре и… как да кажа… уверена в себе си.

— И без мен имаш много причини да си уверена в себе си, Ани.

Тя остави бирата си на масичката.

— Понякога ме наляга депресия.

— Е, всички изпадаме в подобни състояния.

Ани стана и се премести до него.

— Преживяла съм едно-две разочарования с мъжете — промълви тя и докосна ръката му.

— Обещавам с мен да не бъде така — отвърна той. Не можеше да й гарантира подобно нещо, но в момента, в който го каза, го повярва.

Приведоха се един към друг едновременно и устните им се докоснаха. После отдръпнаха лица.

Когато Ани отвори очи, той я гледаше.

— Не ти ли хареса? — прошепна тя.

— Напротив, много ми хареса.

Отново се целунаха.

— Аз съм много по-стар от теб — каза Роби.

— Не ми изглеждаш чак толкова стар.

— Може би не трябва да правим това.

— Може би трябва да правим точно това, което искаме — прошепна в ухото му тя.

Този път целувката им беше по-страстна и дълга. Роби плъзна длан по бедрото й и започна да го гали. Тя го прегърна през кръста и се притисна в него. Допря устни до ухото му.

— В спалнята може би ще ни е по-удобно.

Той я взе на ръце и я понесе към спалнята. Кракът й блъсна вратата. Роби влезе и затвори след себе си, също с крак. Започнаха да се събличат взаимно, без да бързат.

Тя погледна татуировките му и докосна с пръст белега на ръката му.

— Боли ли?

— Вече не.

— От какво е?

— От глупост — отвърна той и я притегли към себе си.

Минута по-късно се мушнаха под завивките. Дрехите им останаха на купчина до леглото.