Дейвид Балдачи
Невинните (11)

10

Жената се приближи към колата и хвърли куфарчето си на задната седалка до столчетата на децата. Мислеше за куп неща едновременно, подобно на много жени като нея, на които се налагаше да работят, да гледат деца и да се грижат за дома си.

Черният й костюм беше миналогодишен модел, купен на разпродажба. Повечето й дрехи бяха такива. Беше доста измачкан след дългия работен ден. По токчетата й личаха няколко дълбоки драскотини. Не беше богата, но работата й беше полезна за страната. Разбира се, срещу доста по-малко от парите, които би могла да изкарва в частния сектор.

Беше на трийсет и няколко години, висока около метър и седемдесет, с петнайсет килограма над обичайното си тегло като следствие от последната бременност, но нямаше време да се бори с тях. Имаше две деца — едното на три, а другото на по-малко от година, и беше подала молба за развод. В момента двамата с мъжа, който скоро щеше да се превърне в бивш съпруг, се редуваха да гледат децата. Една седмица тя, една седмица той. Имаше желание да си ги гледа сама, но това беше невъзможно заради работата й.

Тази вечер имаше промяна в програмата. Трябваше да се отбие на едно място, преди да се прибере у дома. Запали двигателя на тойотата си и потегли. В главата й се въртяха мисли, свързани с работата и децата. Нямаше време да помисли за себе си.

Роби гледаше към пететажния жилищен блок, който много приличаше на неговия. Стар и запуснат. Но той живееше в един от добрите квартали на столицата, докато този беше известен най-вече с престъпността на своите обитатели. Напоследък обаче положението се подобряваше. Хората тук живееха малко по-спокойно, без да се страхуват, че децата им могат да попаднат в престрелка между банди наркопласьори, които се борят за територии.

Сградата нямаше портиер. Входната врата беше заключена и се отваряше с магнитна карта. Той разполагаше с такава. Охранителни камери липсваха, тъй като струваха пари. А обитателите на блока не можеха да си позволят нито камери, нито портиер.

Задачата му нямаше нищо общо с предишните. Тук не ставаше въпрос нито за босове на престъпни картели, нито за саудитски принцове. Досието на мишената беше необичайно тънко. Чернокожа жена на трийсет и пет. Той разполагаше с адреса и снимката й. Не му бяха казали защо трябва да умре тази вечер. Споменаха за някакви връзки с терористична организация и това беше всичко. Ако трябваше да й сложи някакъв етикет, вероятно щеше да я постави в категорията „проблемни“ — термин, до който работодателят му обикновено прибягваше, за да оправдае нечия смърт. Същевременно не можеше да си представи, че някой от живеещите в този блок представлява глобална заплаха. Такива хора обикновено обитаваха други, далеч по-представителни адреси или се криеха от закона в държави, които нямаха споразумение за екстрадиция със Съединените щати. От друга страна, членовете на спящите терористични клетки бяха специално обучавани да се смесват с тълпата. Вероятно тази жена беше една от тях. При всички случаи не Роби беше човекът, който да даде отговор на въпроса защо тя трябва да умре. Това беше грижа на други хора, стоящи на далеч по-високо ниво в организацията.

Той погледна часовника си. Повече от половината апартаменти в блока бяха необитаеми. При финансовата криза петдесет процента от хората тук бяха неспособни да плащат ипотеките си и жилищата им бяха отнети. Други десет бяха останали без работа и бяха изгонени заради неплатени наеми. Жената живееше на четвъртия етаж. Тя беше наемателка просто защото не можеше да си позволи ипотека. На етажа живееха още двама души — възрастна жена, която не чуваше и не виждаше, и един охранител, който работеше нощна смяна и в момента се намираше на двайсет и пет километра от тук. Апартаментите над и под този на жената също бяха празни.

Роби разкърши рамене и чу познатото пропукване. Вдигна качулката си.

Планът не предвиждаше нито промяна, нито отлагане. Беше като заредена с гориво ракета, която всеки момент щеше да бъде изстреляна.

Той пак погледна часовника си. Съгледвачът беше докладвал, че жената се е прибрала още преди няколко часа. Сама, с пазарска торба в едната ръка и куфарче в другата. Изглеждала уморена. Нищо страшно в сравнение с това, което я чака, помисли си Роби.

В такива моменти често се питаше какво ще прави с остатъка от живота си. Нямаше никакви проблеми с ликвидирането на босове на престъпни картели или на свръхбогати и самовлюбени шейхове. Тази вечер обаче имаше проблем. Пъхна ръка в джоба и опипа пистолета. В повечето случаи това го успокояваше. Но не и тази вечер.

Тя най-вероятно беше в леглото си. Прозорците й бяха тъмни. Сигурно спеше, тъй като минаваше полунощ.

Поне нямаше да усети нищо. Той щеше да се погрижи за мигновената й смърт. Животът щеше да продължи без нея. Животът никога не се интересуваше дали този, който го напуска, е богат или беден, важен или не. Той щеше да се оттегли по аварийното стълбище, което щеше да го изведе на алеята зад блока. Повечето от тези блокове имаха такива стълбища. Щеше да се прибере у дома най-късно в три след полунощ, точно навреме за един здрав сън.

След който щеше да забрави, че тази нощ изобщо е съществувала.

Стига да мога, помисли си с лека въздишка Роби.