Метаданни
Данни
- Серия
- Уил Роби (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Innocent, 2012 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Веселин Лаптев, 2013 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 36 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- danchog (2013 г.)
Издание:
Дейвид Балдачи. Невинните
Американска. Първо издание
ИК „Обсидиан“, София, 2013
Худ. оформление: Николай Пекарев
Редактор: Димитрина Кондева
Техн. редактор: Людмил Томов
Коректор: Симона Христова
ISBN: 978–954–769–315–9
История
- — Добавяне
78
Роби обясни на Ванс как да стигне до тайната му ферма в провинцията, но преди това я накара да изключи джипиеса на телефона си. После тя набра номера на прекия си началник и накратко го запозна с инцидента. Един убит агент на ФБР, втори — замесен в преките събития, и трети, който беше изчезнал. Бюрото не беше в състояние да потвърди дали той е бил човекът от Вирджиния, изпратен да охранява Джули.
Ванс пусна телефона в скута си, а на лицето й се изписа отвращение.
— По дяволите! — въздъхна тя. — Справиш ли се с малката гадост, голямата няма да се случи.
— Ще трябва да се изключиш от мрежата — предупреди я Роби. — Имаш ли нещо против?
— Това означава ли, че все пак ми вярваш?
— Спомних си, че онези в черната кола нямаха нищо против да ликвидират и теб.
— Няма проблем да се изключа, но искам конкретен план.
— В момента го оформям. Нуждая се обаче от повече информация.
— Каква?
Той погледна към момичето на задната седалка, което не отделяше поглед от него.
— Работата е там, че Джули стигна до верния отговор.
— Какво?! — учудено попита момичето.
— Става въпрос за тайминга — поясни той. — Червената точка се появи на гърдите ти в момента, в който каза онова нещо. Мисля, че именно тогава беше решена съдбата ни.
— Какво си казала? — обърна се да я погледне Ванс.
— Казах, че татко, мистър Брум и Рик Уинд са служили в един взвод. А всеки взвод се състои от девет или десет бойци. Казах още, че тези хора вероятно са разговаряли с някой от останалите. И тогава започна всичко. В смисъл че не само споменатите трима са поддържали контакт помежду си, а вероятно е имало и други.
Роби кимна и се обърна към Ванс.
— Оказва се, че къщата не само не е била обезопасена, но и се е подслушвала. Чували са всяка наша дума. И червената точка се появи в момента, в който Джули напипа ключа към загадката.
— Наистина ли мислиш, че това е ключът? — попита Ванс. — Другите от взвода?
— Мисля, че трябва да изясним така ли е — отвърна Роби. — Колкото по-бързо, толкова по-добре.
— В ОКР със сигурност разполагат с тази информация. Можеш да я поискаш от колегите си.
— Мога, но няма да го направя. Не забравяй, че и там има предател.
Ванс се облегна назад и потъна в размисъл.
— Може би и в Бюрото има — промълви най-сетне тя.
— Може би ли?! — избухна Джули. — Кое от днешните събития си пропуснала, супер агент Ванс?
— Добре де, наистина има — направи гримаса Ванс и погледна към Роби. — Какво ще правим сега?
— Познавам човек, който вероятно ще ни помогне. Стар приятел.
— Сигурен ли си, че можеш да му се довериш?
— Той отдавна е спечелил доверието ми.
— Е, хубаво.
— Но за да го видя, трябва да се разделя с вас — добави Роби.
— Това не е добра идея — нервно отвърна Ванс.
— Не е — съгласи се той. — Но не виждам друг начин.
— Колко дълго ще отсъстваш? — тревожно го погледна Джули.
— Колкото трябва и нито минута повече.
Роби ги настани в къщата. Показа на Ванс кое къде се намира, включи алармата и закрачи към хамбара. Яхна мотоциклета, сложи си каската и натисна стартера. Боботенето на мощния двигател го успокои, предлагайки му възможност да се фокусира и върху други неща преди решителния сблъсък.
Пое на изток към околовръстния път, а след това зави на север. Прекоси моста „Удроу Уилсън“, вляво от който мигаха светлините на Вашингтон, а вдясно тъмнееха зелените поля на Вирджиния чак до планината Върнън.
Няколко минути по-късно Роби вече крачеше по единствения коридор в сградата. Множеството врати от двете му страни бяха затворени. В този късен час зад тях едва ли имаше много хора.
Но един със сигурност беше тук. Човекът, който му трябваше. Предшественикът му на длъжността, която заемаше в момента.
Спря пред една врата и почука. Отвътре долетяха стъпки, вратата се отвори. Пред него се изправи мъж на петдесет и няколко, с късо подстригана бяла коса. Беше висок колкото Роби, строен, широкоплещест, запазил голяма част от младежката си сила.
Тази сила си пролича в енергичното му ръкостискане. Покани го да влезе и затвори вратата, след като огледа коридора в двете посоки. И Роби би постъпил по същия начин. Когато човек стигне до това ниво, предпазливостта вече се е превърнала в част от природата му.
Кабинетът беше малък и подреден. Никакви лични вещи. Мъжът седна зад бюрото, върху което имаше малък лаптоп. Роби се настани срещу него и сложи ръце върху плоския си корем.
— Отдавна не сме се виждали, Уил.
— Напоследък съм доста ангажиран, Шейн.
— Знам — кимна Конърс. — Вършиш добра работа.
— Може би не е точно така.
— Разказвай — рече Конърс и леко наклони глава.
Историята на Роби отне десетина минути. Мъжът насреща му го изслуша мълчаливо, а след това се облегна назад и се взря в лицето му.
— Мога още сега да изискам списъчния състав на взвода — каза той. — Но какво ще правиш, след като го получиш?
— Ще издиря хората. Останали са максимум седем човека. Разбира се, най-напред ще се фокусирам върху онези от тях, които живеят в района.
— Ясно — кимна Конърс, наведе се над лаптопа и набра някакъв текст. — Надявам се да го имаме до десетина минути — промърмори той и отново заби поглед в лицето на Роби. — Служиш вече дванайсет години…
— Знам. Постоянно ги броя.
— Обърна ли се назад към изминатия път?
— Правя го още от първия ден.
— И?
— Съществуват някои вероятности. Но нищо повече.
Конърс замълча, но си личеше, че е разочарован.
Очите му се сведоха към лаптопа. През следващите осем минути и двамата не отделиха поглед от екрана. Разнесе се тих сигнал за пристигаща поща. Конърс натисна няколко клавиша и принтерът в ъгъла на бюрото забръмча. Той вдигна разпечатаните листове от тавичката и ги подаде на Роби, без да ги погледне.
— Имам нужда от нова кола, непроследима — рече Роби. — Ще оставя мотоциклета си като гаранция.
— Две минути.
— Благодаря.
Конърс набра някакъв номер. Две минути по-късно лаптопът издаде кратък сигнал.
— Готово — кимна той.
Изправиха се.
— Оценявам помощта ти, Шейн — рече Роби.
— Знам.
Роби стисна ръката му и се обърна към вратата.
— Уил? — тихо го повика Конърс.
— Да?
— Следващия път оглеждай целия път, който си изминал. Само това място не е достатъчно.
Очите на Роби пробягаха по кабинета и спряха върху лицето на Конърс. После той кимна леко и миг по-късно вече крачеше по коридора с листовете в ръка.