Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Уил Роби (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Innocent, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 34 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
danchog (2013 г.)

Издание:

Дейвид Балдачи. Невинните

Американска. Първо издание

ИК „Обсидиан“, София, 2013

Худ. оформление: Николай Пекарев

Редактор: Димитрина Кондева

Техн. редактор: Людмил Томов

Коректор: Симона Христова

ISBN: 978–954–769–315–9

История

  1. — Добавяне

67

— Това не е пътят към къщата, Уил — отбеляза след известно време Джули.

— Малка промяна в плановете.

— Защо?

— Трябва да получа малко помощ и да направя едно голямо признание.

Беше взел доста необичайно решение. Обикновено живееше самотно и не търсеше чужда помощ за решаване на личните си проблеми. Но сега изведнъж осъзна, че това не може да продължава така. Нуждаеше се от подкрепа. Понякога молбата за помощ бе проява на сила, а не на слабост. Но в случая изобщо не беше наясно дали идеята му ще се окаже добра, или ще доведе до пълна катастрофа. Такова обаче беше неговото решение.

Навлезе в жилищния комплекс и паркира на една малка уличка. Джули го последва в блока. Взеха асансьора до седмия етаж и тръгнаха по дългия коридор. Роби почука на врата №701.

Отвътре се чуха стъпки, които бързо стихнаха. Шпионката потъмня. Вратата се отвори.

Ванс беше облечена с черни шорти за джогинг, бледозелена тениска с логото на морската пехота и къси бели чорапи. Погледна първо Роби, а след това сведе очи към Джули.

— Значи най-сетне реши да повериш задника си на супер агент Ванс! — възкликна момичето.

— Супер агент? — с недоумение го изгледа Ванс. — Какво става, по дяволите? Чие е това хлапе?

— Тук съм заради нея — отвърна Роби.

Ванс отстъпи крачка назад, пропусна ги да влязат и затвори след тях.

— Имаш ли кафе? — попита Роби. — Това може да отнеме известно време.

— Току-що включих кафеварката.

— Моето да е черно — каза важно Джули.

— Сериозно? — усмихна се Ванс.

— Мишел Коен и съпругът й са мъртви — каза Роби.

— Какво?!

Той се отпусна на канапето и направи знак на Джули да седне до него. Ванс остана права, с ръце на кръста.

— Как умря Коен? — попита тя.

— Оказа се, че наистина лъже. И това я уби.

— А защо й е трябвало да лъже?

— Мъжът й имал комарджийски дългове. Направили им оферта да ги погасят и те приели.

— А ти как разбра, че са мъртви?

— Него го видях лично. С дупка на челото в един бар в „Бетезда“. А нея са я застреляли малко по-късно заедно с двама федерални агенти.

— Какво става, по дяволите? — възкликна Ванс. — Кои федерални агенти?

— Първо да пием кафе — предложи Роби и се надигна. — Аз ще ти помогна.

Насочи се към кухнята, а Ванс го последва.

— Най-добре е да ми кажеш истината, Роби — хвана го за рамото тя. — И то веднага!

— Добре — кимна той. — Първо, технически погледнато, аз не работя в ОКР…

— Каква изненада! Друго?

— Другото трябва да бъде неофициално, само между нас.

— Това можеше да се очаква.

— Искаш ли кафето си?

— Искам честни и точни отговори!

Роби напълни две чаши и й подаде едната. После погледна към осветените вашингтонски паметници, които се виждаха през прозореца.

— Колко струва сигурността на онова място там? — подхвърли той.

— Как така „колко струва“? — погледна го с учудване тя. — Струва всичко!

— А колко струва сигурността на момичето оттатък? — попита Роби и отпи глътка кафе.

— Дори не ми каза коя е.

— Джули Гети.

— Ясно. А как се вписва в цялата ситуация?

— Онази нощ тя е била в автобуса за Ню Йорк, но е слязла преди експлозията.

— Откъде знаеш това, по дяволите? — настръхна Ванс.

— Знам, защото… слязох с нея. Затова бях сигурен, че Коен лъже. Сама можеш да се увериш, че нито Джули, нито аз сме чернокожи.

Роби отпи още една глътка от чашата си и отново зарея поглед към паметниците. Ванс остана в средата на кухнята, поклащайки се на пети и пръсти. Очевидно й беше трудно да осъзнае шокиращата информация. После изведнъж престана да се клати и изкрещя:

Бил си в автобуса?! Но защо? И защо едва сега ми го казваш?

— Защото не е било нужно да го знаеш — чу се гласът на Джули. — Поне в онзи момент.

Двамата се обърнаха към момичето, което стоеше на прага.

— Не е било нужно, значи — промърмори Ванс, местейки очи от единия към другия. — Излиза, че работиш за разузнаването, а? Чуй ме сега, Роби! Ако излезе, че се въртим в кръг заради някаква шантава операция на ЦРУ, със сигурност ще застрелям някого! Като най-вероятно ще започна с теб!

— В целия случай има нещо шантаво, Ванс — въздъхна той. — Още от самото начало.

— Чакат те цял тон обяснения, затова започвай! — хладно го подкани тя. — Какво си търсил в онзи автобус? Какво се случи вътре? Кой го вдигна във въздуха?

— Не знам кой. Но със сигурност са го взривили дистанционно. Вътре не е имало никаква бомба с часовников механизъм.

— Защо?

— Защото не са искали някой от нас двамата да пострада.

— Още веднъж, защо?

— Не знам. Но по някаква причина са решили да ни пощадят. Или поне единия от нас.

— А ти как се озова в автобуса? — попита Ванс, обръщайки се към Джули.

— Може ли първо да си изпия кафето?

— О, боже — сепна се Ванс и й подаде своята чаша. — Ето, заповядай… И тъй, как се озова в автобуса?

— Един мъж уби родителите ми. Мама ми беше изпратила бележка в училищната канцелария, в която пишеше да взема автобуса за Ню Йорк, за да се срещнем там. Или поне аз си мислех, че бележката е изпратена от нея. Но в автобуса бях нападната от убиеца на родителите ми. Уил ме спаси и ме изведе от автобуса. После той гръмна и направо ни вдигна във въздуха.

— Значи пистолетът, който открихме близо до мястото на експлозията, е бил твоето лично оръжие — процеди Ванс. — Следователно ти си бил и в апартамента на Джейн Уинд. За да я убиеш!

— Моля те просто да го изслушаш, агент Ванс! — повиши тон Джули.

— Защо да го правя?

— Защото някой уби родителите ми. Уил ми спаси живота, при това цели два пъти. Той е добър човек!

Ванс погледна към Роби, който продължаваше да си пие кафето с гръб към тях.

— Май и аз имам нужда от малко кафе — призна с доста по-спокоен глас тя.

Джули побърза да й подаде една чаша.

— И останалата част от разказа ти ли е толкова ужасна? — обърна се Ванс към Роби.

— Дори повече — отвърна той.

— Поставяш ме в неудобно положение. Нали знаеш, че съм длъжна да докладвам?

— Да. И нямам нищо против. Аз също докладвах на моите хора за един-двама предатели между нас. А сега се питам дали няма и повече…

— Имаш предвид Бюрото? — вдигна вежди тя.

— Никога ли не сте имали гнили ябълки? — отвърна с въпрос той.

— Много малко — каза отбранително тя.

— Понякога и една е достатъчна — обади се Джули.

— Нямаш представа колко си права — каза Роби.

Ванс въздъхна и опря лакти на плота.

— Какво очаквате от мен? — попита с някакво примирение тя.