Дейвид Балдачи
Невинните (82)

81

Джеръм Касиди.

Елизабет Клеър ван Бойрън. С моминско име Елизабет Клеър, към което прибавя фамилията на съпруга си Ван Бойрън.

Гейбриъл Сигъл.

Това бяха трите имена в списъка. Роби ги гледаше, отпивайки от кафето си в кухнята на фермата. Минаваше осем и половина сутринта. Слънцето беше доста високо в небето. От горния етаж долиташе плисък на вода. Вероятно Ванс току-що беше влязла под душа. Джули също беше станала. Намираше се в съседната стая и може би мислеше за предстоящия решителен сблъсък.

Петнайсет минути по-късно Ванс вече седеше срещу него. Косата й още беше влажна, а панталонът и ризата, макар и доста измачкани, й стояха добре.

— Ако продължавам да съм с изключена връзка, ще ми трябват още някои неща — каза тя.

Той кимна и стана да й сипе кафе. Тя завъртя листовете към себе си и погледна имената.

— С кого ще започнем?

Той й подаде чашата в момента, в който Джули влезе. Очите й бяха подути, а дрехите й — още по-измачкани от тези на Ванс. Явно не си беше направила труда да се съблича, преди да легне.

— Искаш ли кафе? — попита я Роби.

— Мога да си налея и сама — раздразнено отвърна тя. Свали една чаша от рафта и взе каната.

Седнаха около масата, избягвайки да се гледат в очите. Роби побутна разпечатката към Джули.

— Някое от тези имена да ти е познато?

Тя започна да ги разглежда, но не бързаше да отговори.

— Не — най-после каза тя. — Родителите ми никога не са ги споменавали пред мен. Имате ли снимки?

— Още не — поклати глава Роби. — Но ти си сигурна, че не са ти познати, така ли?

— Сигурна съм.

Той пое списъка и започна да го разглежда.

— Най-удобен е Гейбриъл Сигъл, който живее в Манасас. Най-напред ще отскочим до там, пък да видим какво ще излезе.

— Ако караме на географски принцип, следващата ще бъде Ван Бойрън, а Касиди остава последен — добави Ванс. — Но те може да са на работа, а доколкото разбирам, това са домашните им адреси.

— И аз си го помислих. Но дори да са на работа, в домовете им вероятно има и други хора. Показваме им документите си и получаваме каквото ни трябва.

— Появим ли се на някой от тези адреси, има голяма вероятност да ни проследят и до тук, Роби — предупреди го Ванс.

— Ще се погрижим това да не се случи — отвърна той.

— Ами ако ги потърсим по телефона? — каза Джули. — По този начин няма да се разкрием.

— Има и друга възможност — добави Ванс. — Обаждам се във ФБР с искането да бъдат прибрани за разпит. Не вярвам да са купили всички в службата…

— Последния път си помислихме същото — отбеляза Роби. — Но не се получи много добре.

— Стига, отлично знаеш какво имам предвид.

— Предпочитам сами да свършим тази работа — отсече той.

— Добре, значи започваме със Сигъл — каза Ванс. — Успях да хвърля едно око на досието му във военните архиви. Какво ни говорят те?

— Бил е сержант, командир на взвода. Днес е на петдесет години. Отдавна се е уволнил от армията. Не знаем с какво се занимава в момента. Моят източник не разполага с подобна информация.

Джули измъкна телефона, който беше получила от Роби.

— Да напишем в Гугъл адреса и военното му досие и да видим какво ще излезе — предложи тя, после надникна през рамото на Роби и започна да чука на миниатюрната клавиатура.

— Господин Сигъл има страница във Фейсбук — обяви тя, след като системата зареди данните, и завъртя телефона към тях.

От дисплея ги гледаше посивял мъж с масивна челюст.

— Сигурни ли сме, че е той? — попита Ванс.

— В страницата си пише, че е участвал в Първата война в Залива, добавил е дори поделението, в което е служил.

Роби се наведе над телефона и кимна.

— Това е истинският Сигъл.

— Според профила му работи като управител на клон на банка „СънТръст“ — добави Джули.

— В района гъмжи от клонове на „СънТръст“ — поклати глава Ванс. — Пише ли точно в кой от тях работи?

— Не, но харесва оръжия, футбол и лютива храна. Има двайсет и девет приятели. Това не е много, но все пак не знаем откога е във Фейсбук. И наистина е стар.

— Той е едва петдесетгодишен — възрази Ванс.

— Значи е много стар — безапелационно обяви Джули. — Освен това в страницата му няма нищо, което да обяснява защо бяха избити толкова много хора.

— Да погледнем и Касиди — предложи Роби.

Джули натисна няколко клавиша и страницата се зареди.

— Има доста хора с името Джеръм Касиди — обяви тя и натисна клавиша за скролиране. — Но сред тях не виждам човек с военна кариера, нито пък адреса, с който разполагаме. Поне в Гугъл го няма. Разбира се, мога да направя и по-задълбочено проучване име по име.

— Опитай Ван Бойрън — предложи Ванс. — Това име се среща по-рядко.

Джули изписа името.

— Доста повече, отколкото би допуснал човек — обяви тя. — Ще ми трябва известно време да ги прегледам.

— Не разполагаме с време — отвърна Роби. — Трябва ни бързо попадение.

Предварително беше вкарал колата в хамбара и тя вече беше готова, натоварена с оборудването от подземния арсенал. Ванс докосна един МР-5 и спря поглед на пушката „Барет“, която беше в състояние да пробие дупка в брониран хамър.

— Откъде имаш тези неща? — попита тя, после поклати глава и побърза да добави: — Всъщност не ми казвай. Изобщо не искам да знам.

Роби извади от багажника три бронежилетки и подаде едната на Джули. Ванс си сложи втората и облече якето си върху нея.

— Наистина ли е нужно всичко това? — попита Джули.

— Само ако искаш да оцелееш — отвърна Роби.

— Много е тежка — оплака се тя.

— По-добре да е тежка, отколкото да пропусне куршума, който ще прониже тялото ти — рече Ванс.

Роби седна зад волана, а Ванс се настани до него. Джули се сви на задната седалка. Колата напусна хамбара без никакви маневри, тъй като Роби я беше вкарал на заден ход. Той слезе и отиде да заключи вратата. После се върна зад волана.

— Може би идваме тук за последен път… — каза Ванс.

— Да става каквото ще става — тръсна глава Роби. — А сега да видим какво ще ни каже господин Сигъл.

Подаде газ и излезе на черния път.