Дейвид Балдачи
Невинните (81)

80

Роби отиде в хамбара, издърпа едно от чекмеджетата на работната маса и извади от него пакет „Уинстън“. Запали цигара и я поднесе към устните си. Пое облаче канцерогени, после го издуха.

Бавна смърт от рак на белите дробове или бърза от куршум. Каква е разликата? Може би във времето. Но на кого му пука, по дяволите?

Дръпна още веднъж и протегна врат. След третото дърпане смачка цигарата върху работната маса, излезе от хамбара и заключи след себе си. Загледа се в къщата, в която светеха две лампи. Една в стаята, в която беше Джули. Друга там, където чакаше Ванс. От тях го деляха не повече от петнайсет метра, които му се струваха петнайсет светлинни години.

Аз съм убиец. Натискам спусъка, отнемам живот. Това е всичко, което правя.

Обърна се. Пистолетът се озова в ръката му с такава бързина, че тя скри лице между дланите си. После бавно ги свали. В очите й имаше страх.

— Нали беше в къщата? — каза той и свали пистолета.

— Бях. Но реших да видя къде си и какво правиш.

— Добре съм.

— Но доста изнервен, а? — Тя огледа оръжието му.

— Предпочитам да го наричам професионализъм.

Ванс скръсти ръце пред гърдите си, пое дълбоко дъх и изпусна облаче пара в студения нощен въздух.

— Всички сме в една лодка.

Той мълчаливо пъхна пистолета в кобура си.

— Разбирам хората, които таят всичко в себе си — каза тя и пристъпи крачка напред. — Мълчаливите стоици. Във ФБР има много такива. Но времето тече и чашата започва да прелива. Особено в ситуации като тази…

— Нямам нищо общо с хората във ФБР, Ванс — отвърна Роби, без да я гледа. — Аз убивам хора. Върша го по заповед, но го върша. Без угризения, без нищо.

— Защо тогава не уби Джейн Уинд и малкото й момченце? Защо рискува живота си, за да спасиш другото й дете? Обясни ми го, стига да можеш.

— Може би трябваше да ги убия.

— Ако съм сигурна, че наистина го мислиш, щях да те застрелям на място.

Той се обърна. Пистолетът на Ванс сочеше право в гърдите му.

— Наистина ли си само убиец, Роби? — настоя тя. — Убиец, който не дава пет пари за нищо и никого?

— Какво те интересува това?

— Просто ме интересува. Може би защото съм глупачка. Забрави ли, че току-що ти дадох клетва за вярност? Ти обаче не реагира. Разбира се, не съм очаквала, че ще подскочиш от радост, защото те поставям над ФБР и професионалната си кариера, но все пак се надявах на някаква положителна реакция. А ти просто се обърна и излезе.

Роби се раздвижи и тръгна към къщата.

— Винаги ли бягаш от трудните въпроси? — подвикна след него тя. — Това ли е начинът да се измъкваш, когато стане напечено? Жалко, ако е така. Очаквах повече от теб.

Той се обърна, пъхна ръце в джобовете си и започна да се клати на пръсти. Дишаше учестено и разпокъсано, а очите му бяха заковани в някаква точка над главата на Ванс.

Тя прибра пистолета и тръгна към него.

— Дойдох тук с убеждението, че ще бъда част от нещо важно. Не ме разочаровай, моля те!

— Тя е просто дете — промълви Роби и погледна към къщата. — Едно дете, на което му се е струпало прекалено много. Изобщо не биваше да се замесва във всичко това.

— Така е — въздъхна Ванс. — Но е кораво дете. Умно и решително.

— Един от нас, а може би и двамата, няма да излезе жив от тази игра. Какви са нейните шансове?

— Ти сам заяви, че си убиец и нищо повече — каза тя. — Нима ти пука какво ще се случи с нея или с мен? Работата си е работа. Ако умрем, значи така ни е било писано.

— Но това не важи за Джули. Тя заслужава да живее.

— Доста странно изявление за хладнокръвен убиец.

— Достатъчно, Ванс. Разбрах какво мислиш.

— Да вървим да изработим план — махна към къщата тя. — Всички заедно.

Роби мълчаливо се подчини. Ванс изостана на крачка след него.

— Каквото и да се случи, Джули трябва да оцелее — подхвърли през рамо той.

— А аз ще направя всичко по силите си да оцелееш и ти — добави Ванс.