Дейвид Балдачи
Невинните (93)

92

Успя да се свърже със Синия по средата на пътя към Вашингтон. Няколко кратки изречения бяха достатъчни, за да сподели последните си заключения. Отговорът на Синия също беше кратък: ще го чака пред Белия дом с ударна група, като преди това ще предупреди засегнатите страни.

Двайсет минути по-късно Роби наби спирачките на Пенсилвания Авеню, изскочи от колата и хукна към портала на Белия дом. В движение погледна часовника си. Наближаваше единайсет. Приемът би трябвало да е в разгара си, а това означаваше, че атентатът ще бъде осъществен всеки момент.

Отдалече зърна Синия пред портала, заобиколен от групичка мъже. Сред тях видя хора от ФБР и Министерството на вътрешната сигурност. Наоколо нямаше униформени, което означаваше, че е взето решение да не прибягват до помощта на Сикрет Сървис, преди да разберат докъде се простира заговорът.

— Знае ли се къде е Ван Бойрън? — задъхано попита той, добрал се най-сетне до групата.

— На работа, според хората на Сикрет Сървис вътре в сградата — отвърна Синия. — В момента го издирват. Проблемът е там, че не бива да проявяваме открити подозрения към никого, защото може да се окаже, че в заговора участват и други хора.

Роби срещна втренчения поглед на едър мъж, облечен в цивилен костюм. Беше висок около метър и деветдесет, с прошарена коса и набраздено от грижи лице, издаващо участие в не една и две национални кризи. Директорът на Сикрет Сървис, разпозна го Роби. Знаеше, че баща му е бил част от личната охрана на Рейгън, когато е бил прострелян. Говореше се, че именно ветеранът беше накарал сина си да постъпи в службите и да се закълне, че по време на негово дежурство няма да загине нито един американски президент.

— Ти ли вдигна тревога? — попита директорът.

— Аз — кимна Роби.

— Надявам се, че си прав, защото в противен случай…

— В противен случай няма да се случи нищо лошо, но ако съм прав…

Директорът се обърна към Синия и заповяда:

— Проникваме през входа за външни посетители. Така ще привлечем по-малко внимание. Да се надяваме, че ще пипнат Ван Бойрън още преди да стигнем до там.

— А президентът? — попита Роби.

— В подобни случаи го прибираме в апартамента или го сваляме в бункера под Белия дом. Но Ван Бойрън е наясно с протокола и може да организира нещо друго — разбира се, ако е замесен. По тази причина решихме да приберем президента на необичайно място — в Семейната трапезария, където компания ще му правят принцът престолонаследник, личните му сътрудници и няколко от ВИП гостите, за които сме сигурни, че не представляват заплаха. Охраната ще бъде изцяло цивилна. Ван Бойрън няма да има достъп до него. Всичко това беше направено при пълна дискретност. Сега ни остава само да го открием… — Замълча за момент и отново повтори: — Но аз продължавам да се надявам, че грешиш…

— Фактът, че Ван Бойрън все още не е засечен, сочи, че съм прав — отвърна Роби.

Тръгнаха с бърза крачка към входа за посетители. Униформените агенти на Сикрет Сървис бяха отстранени от смяна и чакаха в коридора зад пропускателния пункт. Бяха ги разпитали един по един, без да им дават обяснения. Никой от тях не знаеше къде се намира Ван Бойрън. Задачата му била да охранява периметъра на приземния етаж, близо до библиотеката. Но той не беше там.

Провериха всички помещения на приземния етаж, след което Роби и агентите изкачиха тичешком стълбите към основния етаж на Белия дом. Пресякоха централната зала за приеми и Официалната трапезария, от която се влизаше в Семейната трапезария. Един от агентите спря и направи знак, че получава съобщение по радиостанцията си.

— Открили са Ван Бойрън — обяви секунда по-късно той.

— Къде? — бързо попита директорът на Сикрет Сървис.

— В някакъв склад в Западното крило.

Смениха посоката и се запътиха към Западното крило. Там ги насочиха към стаята, в която е бил открит Ван Бойрън. Един от агентите блъсна вратата. Ван Бойрън лежеше в безсъзнание на пода, омотан във въжета. Косата му беше слепнала от кръвта.

— Не разбирам — промърмори Синия. — Защо са нокаутирали и завързали собствения си убиец?

— Оръжието му го няма — пръв се обади Роби.

Всички насочиха погледи към кобура, в който би трябвало да лежи 9-милиметровият пистолет.

— Той не е убиецът — бавно рече Роби. — Искали са само пистолета му, вероятно за да си спестят усилията за вкарване на оръжие отвън. Част от плана.

После в главата му отново се появиха репликите от разговора, който беше подслушал в Танжер.

Достъп до оръжие.

Не съм казал, че въпросното лице е западняк.

Готов на саможертва.

— Неговото оръжие е в ръцете на стрелеца — добави на глас той. — А самият стрелец със сигурност е с президента и престолонаследника.

— Сътрудник? — пребледня директорът. — Или някой от гостите?

Роби не отговори, тъй като вече се носеше с максимална скорост по широкия коридор.