Дейвид Балдачи
Невинните (32)

31

Докато чакаха да се стъмни, седнаха, за да хапнат в едно семейно ресторантче на Ейч Стрийт. Роби продължи да задава въпроси на Джули, разбира се, деликатно и без да я притиска. Но тя отказа да промени поведението си и продължи да отговаря кратко и неохотно. От нея ще излезе добро ченге, помисли си той. Още повече че е от поколението, което с готовност разкрива детайлите от личния си живот във Фейсбук.

След това Роби я закара в собствения си квартал, намиращ се в близост до парка „Рок Крийк“ Но вместо да я заведе в апартамента си, я побутна към празния блок насреща, който използваше за наблюдателен пост. И за него както за фермата не подозираше никой.

Влязоха и той побърза да изключи алармената инсталация.

— Това ли е домът ти? — огледа се Джули.

— Нещо такова.

— Богат ли си?

— Не.

— Аз пък мисля, че си богат.

— Защо?

— Имаш кола и две жилища. Това значи, че си доста богат, особено в днешно време.

— Може и така да е — кимна той. Всъщност имаше още едно жилище отсреща, но тя не знаеше за него.

Показа й как да използва алармената инсталация и я остави да огледа обстановката. Тя си избра една от двете спални, хвърли на леглото раницата си и торбата с лични вещи, които беше прибрала от досегашния си дом, а след това продължи обиколката си.

— За какво ти е този телескоп?

— За наблюдение на звездите.

— Моделът не е астрономически, а и е монтиран така, че не може да се насочи към небето — отбеляза тя.

— Познаваш телескопите, а? — подхвърли той.

— Все пак ходя на училище.

— Обичам да наблюдавам разни неща — призна Роби. — Най-вече дали някой не ме следи.

— Заедно ли ще живеем на това място? — попита с видимо притеснение тя.

— Не. Аз ще живея другаде, но съвсем наблизо.

— Значи имаш три жилища! — смаяно го погледна тя. — Я кажи какво работиш. Искам да мога да правя същото.

— Ще разполагаш с всичко необходимо — отвърна той, извади от джоба си един джиесем и й го подаде. — Това е за теб. Въвел съм номера си в списъка за бързо набиране. Можеш да го използваш по всяко време, защото е скрит и не фигурира в софтуера на никой от мобилните оператори.

— Колко далече ще бъдеш?

— Мислех, че се изнервяш от възможността да живеем заедно.

— Знам, че не си от онези, които си падат по непълнолетни момичета.

— Откъде знаеш?

— Имала съм си работа с такива и знам как да се пазя. Но ти не приличаш на тях.

— Това май си го научила в Програмата, а?

Тя не отговори, а той изведнъж си представи Джералд Диксън и сърцето му се сви от гняв. Май трябваше да гръмне на място това мръсно копеле!

— Ще разполагаш с всичко необходимо — повтори той. — Миналата седмица заредих кухнята с продукти. Ако имаш нужда от нещо, просто ми звънни.

— Ами училището? — попита тя.

Роби се сепна.

Няма що, от мен ще излезе страхотен родител, мрачно си помисли той.

— Къде учеше досега?

— В училището „Джи Ти“ в Североизточен Вашингтон.

— „Джи Ти“? — учуди се той. — Това не беше ли коктейл?

— Не, не значи джин-тоник. Това е училище за талантливи деца — усмихна се тя.

— Ти си на четиринайсет, значи трябва да си в девети клас.

— В десети съм.

— Как така?

— Взех две години за една.

— Значи наистина си умна.

— В някои отношения. В други съм доста глупава.

— Например?

— Не обичам да изтъквам слабостите си.

— Не съм сигурен, че е разумно да ходиш на училище, поне засега. Имам предвид това, което се е случило с родителите ти. Убийците им лесно ще стигнат до теб.

— Мога да изпратя заблуждаващ есемес на моята координаторка — подхвърли Джули.

— Нима мислиш, че си по-умна от възрастните? — изгледа я той.

— Не. Но съм достатъчно умна, за да им предложа достоверни лъжи. — Очите й се присвиха леко. — Мисля, че и теб те бива в това.

— Ще те търсят и хората от Програмата — предупреди я той.

— Няма да им е за пръв път. Ще проверят къщата на родителите ми и ще стигнат до заключението, че са се изселили заедно с мен. След това ще посетят и училището, ще разберат от координаторката, че съм добре, и с това ще се приключи. Имат далеч по-тежки случаи и едва ли ще си губят времето с мен.

— Мислиш с няколко хода напред и това е добре — рече роби. — Играеш ли на шах?

— Играя на живот.

— Разбирам.

— И тъй, колко наблизо ще бъдеш?

— Съвсем наблизо.

— Виж какво, не си мисли, че ще стоя тук със скръстени ръце. Ще ти помогна да откриеш убийците на родителите ми.

— Това го остави на мен.

— О, я стига! — избухна Джули. — Ако не ме включиш в издирването, следващия път няма да ме завариш тук!

Роби се отпусна на близкия стол и се втренчи в лицето й.

— Нека си изясним нещата докрай — мрачно рече той. — Ти си умно хлапе и познаваш улицата. Но хората, които те преследват, са на друго ниво. Без колебание ще ликвидират всеки, който се изпречи на пътя им.

— Говориш така, сякаш познаваш този род хора — не му остана длъжна тя.

Роби не отговори.

— Мъжът в автобуса? — подхвърли Джули. — Начинът, по който ни отърва от онзи тип в задънената улица? Начинът, по който анализира престъплението в дома на родителите ми? Начинът, по който ме проследи? Каза, че работиш съвместно с ФБР. Но едва ли си от хората, които седят зад бюро от девет до пет. Разполагаш с тайни квартири, оръжие, телефони със скрити номера и телескоп, насочен Бог знае накъде… — Тя замълча за няколко секунди, после с променен глас добави: — Бас държа, че и ти убиваш хора.

Роби продължаваше да мълчи. Тя извърна глава към прозореца.

— Мама и татко бяха всичко, което имах. Но вместо да остана при тях и да се опитам да им помогна, аз избягах. И те умряха. Знам, че съм малка, но съм сигурна, че мога да ти помогна. Само ми дай шанс.

— Добре — кимна Роби и също погледна през прозореца. — Ще действаме заедно. Но имай предвид, че ще бъде трудно.

— Какво трябва да направя? — нетърпеливо попита тя.

— Имаш ли химикалка и листове в раницата?

— Да. Освен това имам и лаптопа, който ми дадоха от училището.

— Кога за последен път разговаря с родителите си?

— Преди около седмица.

— Добре. Искам да запишеш всичко, което си спомняш за последните две седмици от живота си. Какво си чула и видяла, какво си подозирала. Какво са говорили родителите ти, независимо дали ти се струва незначително или не. Включително за близки и познати.

— Това упражнение ли е, или наистина е важно? — попита Джули.

— Никой от двама ни няма време за упражнения. Наистина е важно.

— Добре, ще го направя — кимна тя. — Започвам довечера.

Той стана да си върви.

— Уил?

— Да? — обърна се Роби.

— Ще видиш, че ще ти бъда добра партньорка.

— Изобщо не се съмнявам в това, Джули.

Но тежестта в гърдите му остана. Далеч повече предпочиташе да работи сам. Не беше свикнал да отговаря за живота на други хора.