Дейвид Балдачи
Невинните (64)

63

Тъй като отлично познаваше сградата, Роби се озова при колата си тъкмо навреме, за да види как спортното беемве на Коен напуска подземния гараж. Потегли след нея. Жената мина на жълто през три поредни светофара, но на четвъртия трябваше да спре на червено. Десет минути по-късно излязоха на Кънетикът Авеню и се насочиха към Мериланд.

Съсредоточен върху беемвето пред себе си, Роби не забеляза двете полицейски коли, които се изравниха с волвото. Ченгетата включиха сигналните си светлини, а човекът зад волана на патрулката отляво му направи знак да отбие. В последния момент Роби успя да забележи как беемвето профучава през поредното кръстовище, отново на жълто.

Той отби вдясно и спря до тротоара. Изведнъж му се прииска да изскочи навън и да се нахвърли върху сините униформи. Спря го единствено мисълта, че може да го застрелят. Остана на място, въпреки че се задушаваше от гняв. Полицаите предпазливо се приближиха — по двама от всяка страна.

— Да ви видя ръцете, сър — подвикна един от тях.

Роби показа ръцете си през сваленото стъкло в комплект с федералната значка. Съвсем ясно чу сподавена ругатня. Секунда по-късно двама от полицаите се изправиха до колата му.

— Сигурен съм, че имате страшно важни причини да ме спрете, докато проследявам обект — хладно подхвърли той.

Единият бутна фуражката си на тила и започна да разглежда служебната му карта.

— От диспечерския пункт ни съобщиха, че колата на някаква жена е проследявана от неидентифициран автомобил — промърмори той. — Жената била много уплашена и помолила за помощ. Разполагаме с подробно описание и регистрационния номер на вашата кола.

— Това е наистина добър начин да се откачиш от ченгетата — кимна Роби. — Достатъчно е да повикаш още ченгета.

— Съжалявам, сър, но нямаше как да знаем какво става.

— Мога ли да си вървя?

— Тя наистина ли е заподозряна? — попита другото ченге. — Бихме могли да ви помогнем…

— Не, благодаря. По-късно ще се разправям с нея. Но следващия път не бързайте да натискате паник бутона.

— Слушам, сър.

Роби отлепи волвото от тротоара и се включи в трафика. Погледна в огледалото. Ченгетата се бяха скупчили около една от патрулките и оживено ръкомахаха. Очевидно обсъждаха вероятността да бъдат наказани заради необмислените си действия. Но Роби нямаше намерение да слага прът в кариерата им. На практика действията на Коен бяха колкото нестандартни, толкова и умни. Винаги можеше да заяви, че не е знаела кой я следи, а просто е обърнала внимание на колата. Особено когато това ставаше, след като току-що бе дала показания пред ФБР за едно ужасно престъпление. Напълно разбираемо бе да се страхува и да изпадне в паника.

От всичко това следваше, че той ще трябва да стигне до нея по друг начин. За късмет, проследяването на Коен не беше особено трудно, тъй като беше запомнил адреса, отбелязан в папката на Ванс.

Прекоси границата на Мериланд и започна да си пробива път сред лабиринт от тесни улички.

Мишел Коен не живееше в палат, но кварталът беше престижен. Беше заявила обаче, че вече цяла година е безработна. Последната й работа била във фирма за финансово планиране, която фалирала. Роби нямаше представа какво работи съпругът й. Ванс не каза нищо по въпроса. Вероятно не си беше направила труда да разбере.

Но Коен със сигурност има нужда от пари, помисли си той. Или пък онези се бяха добрали до някоя мръсна тайна в живота й. Един невинен човек не би приел да се ангажира с фалшиви показания пред ФБР единствено за пари. Особено когато ставаше въпрос за потенциална терористична атака.

А може би не е чак толкова невинна, каза си той.

Съмняваше се, че Ванс е направила справка дали Коен, съпругът й или предполагаемият любовник имат криминално досие. Вероятно не, просто защото беше повярвала, че жената казва истината. Защо иначе ще поиска да дава показания? — беше попитала Ванс. Самият той имаше отговор.

За да ме прецака.

Роби отби до тротоара и набра номера на Синия.

— Нещо ново за Мишел Коен?

— Още не, но ти ще си първият, който ще разбере.

— Искам информация и за съпруга й.

— Работя по въпроса. Значи е излъгала ФБР, а? Не е видяла теб и Джули, а двама чернокожи?

— Да.

— Мотиви?

— Надявам се да ги открием.

— Доста загадъчен ход от страна на противника. Предлагат ни една от своите пионки.

— Аз съм на същото мнение. Затова съм изнервен.

Роби огледа двуетажната къща в дъното на уличката, пред която беше спряло беемвето на Коен.

— Ще ти се обадя по-късно, защото трябва да проверя някои неща. Как е Джули?

— Жива и здрава. Пише си домашните. Нищо не разбирам от задачите, които решава…

— Това е причината ние с теб да сме в сферата на разузнаването — усмихна се Роби. — Математиката ни куца.

Той прибра телефона и погледна часовника си. Коен знаеше, че я следи именно той. Както и че е научил домашния й адрес. От всичко това следваше, че няма никакъв смисъл да виси тук.

Но той вече имаше друга, по-добра идея. По принцип не се страхуваше от пионки, но онзи, който управляваше техните действия, положително нямаше да го остави да виси тук без основателни причини.

Сега просто трябва да открия какви са тези причини, рече си той.