Дейвид Балдачи
Невинните (84)

83

Двайсет минути по-късно влязоха в паркинга на „Сентръл Хоспис Кеър“. Роби внимателно огледа петнайсетината коли, които се намираха там, и спря близо до входа.

— Ти или аз? — обърна се към Ванс той.

— Нека да дойда и аз — обади се Джули.

— Защо?

— Тя се е сражавала с баща ми. Може би знае нещо за него.

— Не е ясно дали е в състояние да говори — предупреди я Ванс.

— Тогава защо сме тук? — попита момичето.

— Аз ще я взема със себе си — рече Роби. — А ти оставаш на пост.

— Сигурен ли си? — изгледа го Ванс.

— Не съм, но ще го направя.

Двамата се насочиха към двуетажната тухлена сграда с много прозорци и жизнерадостна атмосфера, която никак не подхождаше на последно убежище за безнадеждно болни хора.

Служебната карта на Роби им осигури бърз достъп до стаята на Елизабет ван Бойрън. И тук беше уютно и ведро като навсякъде, с вази цветя на масата и саксии на перваза. Но надеждите за някаква допълнителна информация от тази жена се изпариха в момента, в който сестрата се отдръпна от леглото.

Елизабет ван Бойрън приличаше на скелет. Една тръба вкарваше в трахеята й въздух от респиратора в ъгъла, друга изкарваше токсичния въглероден двуокис навън. От стомаха й стърчеше сонда за изкуствено хранене, а към ръцете й бяха прикрепени тръбичките на интравенозната система.

— Мога ли да ви помогна? — обърна се към тях сестрата.

— Дойдохме да зададем няколко въпроса на госпожа Ван Бойрън, но виждам, че това е невъзможно — отвърна Роби.

— От шест дни е на командно дишане — поясни сестрата. — Понякога идва на себе си, понякога не. Приема много силни болкоуспокоителни. — Тя погали ръката й и добави: — Изключително мил човек, служила е в армията. Жалко, че е в такова състояние… — Замълча за момент, после попита: — Какви въпроси искате да й зададете?

Роби показа служебната си карта.

— Аз съм от Министерството на отбраната. В момента провеждаме едно разследване и попаднахме на нейното име като евентуален източник на информация.

— Разбирам — кимна жената. — Но сам виждате, че едва ли ще може да ви помогне. Болестта й е в терминална фаза.

Роби спря поглед върху апаратурата за командно дишане и останалото оборудване.

— С това поддържате живота й, така ли?

— Да.

Той стрелна с поглед Джули, която не отделяше очи от болната.

— Но тук все пак е хоспис, нали?

— Има различни хосписи — отвърна с леко притеснение сестрата. — Всичко зависи от желанията на близките на пациентите. — Погледна надолу и добави: — Но това няма да продължи дълго, независимо дали апаратурата е включена или не…

— Значи близките й са поискали командно дишане? — попита Роби.

— Не мога да ви отговоря. Тези неща са лични. Не виждам какво общо имат с някакво военно разследване. — В гласа й се долови леко раздразнение.

Джули пристъпи към перваза на прозореца и вдигна една снимка.

— Това ли са близките й?

Сестрата й хвърли любопитен поглед и се обърна към Роби.

— Представихте се като служител на Министерството на отбраната. Но защо това дете е с вас?

— Не мога да отговоря на този въпрос — отвърна Роби, а жената неволно облиза устните си.

Джули показа снимката на Роби и каза:

— Баща ми е служил в един взвод с госпожа Ван Бойрън. Надявах се да науча от нея нещо повече за миналото му.

— Наистина ли, миличка? — проясни се лицето на сестрата. — Да, на снимката е тя със семейството си. Имаше и други, но дъщеря й и съпругът й започнаха да ги прибират. Наясно са, че краят наближава.

Роби пое снимката. На нея беше Ван Бойрън в окичена с ордени униформа. Мъжът до нея вероятно беше съпругът й. От другата й страна стоеше момиче на възрастта на Джули.

— Това е мъжът й, така ли?

— Да. Джордж ван Бойрън. И дъщеря й Брук-Александра, която днес е доста по-голяма, разбира се. Снимката е правена преди години. В момента тя учи в колеж.

— Значи я познавате?

— О, да, редовно ни посещава. Хубаво момиче, което много страда за майка си.

— А съпругът й?

— И той идва редовно. Отчаян е. Изправят се срещу всичко това едва на петдесет, представяте ли си? За някои от нас животът не е справедлив!

— Посещават ли я и други хора?

— Малко. Всъщност не знам с точност, защото дежуря и в другите крила.

— А имате ли журнал за посетители?

— Да, на рецепцията. Но не всички се регистрират.

— Защо?

— Ние не сме строго охранявано заведение — малко припряно отвърна сестрата. — Обикновено посетителите са доста разстроени. Някои забравят да се регистрират, а други се разписват за цялата група. Но ние сме длъжни да проявяваме разбиране към тях. Те все пак идват тук, за да изразят обич, уважение и подкрепа за близките си.

— Разбирам — кимна Роби. — А тя откога е тук?

— От четири месеца.

— Много ли е това?

— Имаме хора, които остават при нас по-дълго време, други по-кратко. Тук няма определен срок за престой. Допреди две седмици госпожа Ван Бойрън съвсем не изглеждаше така, както днес. В нейния случай влошаването настъпи доста бързо.

— Но апаратът ще поддържа живота й, докато е включен, нали? Искам да кажа, дори и когато вече не може да диша самостоятелно?

— Нямам право да говоря за това, повярвайте ми. Законът не го позволява.

— Опитвам се да разбера ситуацията, нищо повече.

— Вижте — рече притеснено сестрата, — по принцип в заведения като нашето не се предвижда използването на животоспасяваща апаратура. Тук хората си отиват с достойнство. Ние не лекуваме болести, а още по-малко поддържаме живота им по изкуствен начин.

— От това следва, че използването на апарат за командно дишане е необичайно, така ли?

— Да. То може да доведе до отнемане на лиценза ни и до прехвърляне на пациента в болница или друго подходящо заведение.

— Тогава защо сте го поставили? — попита Роби. — Тя има ли шанс да се оправи?

— Дори и да знаех, нямаше да ви кажа. Но истината е, че понякога роднините на нашите пациенти започват да хранят прекомерни надежди. Или пък просто осъзнават, че техните близки не са за хоспис, а по-скоро за болница.

— Разбирам.

— Трудно е да гледаш как умира близък човек — обади се Джули.

— Да, много е трудно — кимна сестрата. — А сега моля да ме извините, но имам доста работа около моята пациентка.

— Казахте, че съпругът й идва редовно, нали?

— Да, макар и в странни часове. Колежът на дъщеря й е в друг щат и затова тя идва по-рядко.

— Случайно да знаете къде работи съпругът й?

— Не, съжалявам.

— Предполагам, че лесно ще разбера това — небрежно подхвърли Роби.

Сестрата погледна Джули, която не откъсваше очи от Елизабет ван Бойрън.

— Съжалявам, че не може да ти каже нищо за татко ти, миличка…

— И аз.

Джули пристъпи към леглото и докосна ръката на Ван Бойрън.

— Съжалявам — прошепна тя, после се обърна и излезе от стаята.

Роби подаде картичката си на сестрата.

— Звъннете ми, ако съпругът й се появи — каза той, хвърли последен поглед към леглото и последва момичето.