Дейвид Балдачи
Невинните (17)

16

Роби се свести пръв. Нямаше идея колко време е бил в безсъзнание, но явно не беше дълго. Ченгета не се виждаха. Нямаше ги дори първите хора, реагирали на експлозията. Единствено той се намираше сравнително близо до взривения автобус. Очите му се спряха на горящия метален скелет, който допреди малко беше едно внушително по размери превозно средство. Приличаше на самолет, забил се в земята от голяма височина. Нямаше как да има оцелели.

Късно през нощта този отдалечен квартал на Вашингтон беше абсолютно пуст. Наоколо нямаше жилищни сгради. Единствените хора, които се появиха да видят какво става, бяха някакви дрипави бездомници.

Един старец с разръфани дънки и почерняла от мръсотия риза изпълзя от картоненото си убежище на тротоара, обградено от найлонови торби. Той зяпна кладата, която доскоро беше почти пълен с пътници автобус. На устата му се появи усмивка, като разкри два реда гнили зъби.

— Мамка му! — извика той. — Някой да има нещо за печене?

Роби бавно се изправи на крака. Цялото тяло го болеше. А утре щеше да го боли още повече. Огледа се за момичето и го откри на три-четири метра от себе си. Лежеше до паркиран наблизо сатурн, чиито странични стъкла се бяха пръснали от експлозията. Роби изтича към нея и я обърна по гръб. Притисна пръст към китката й и с облекчение установи, че има пулс. След това се залови с прегледа. Кръв нямаше. Само няколко драскотини по лицето, причинени от падането. Всичко беше наред. Няколко секунди по-късно тя отвори очи.

Роби огледа гранатата, която все още беше в ръката й.

— Случайно да си оставила нещо по-истинско в автобуса?

Момичето бавно се надигна до седнало положение и погледна към кладата. Роби очакваше, че гледката ще предизвика някаква реакция от нейна страна, но тя мълчеше.

— Явно някой те иска мъртва на всяка цена — подхвърли той. — Имаш ли представа защо?

Тя се изправи на крака и се огледа за раницата си. Откри я на няколко метра от себе си, изтупа я от прахта и я преметна през рамо. После вдигна глава към Роби, който се беше надвесил над нея.

— Къде ти е пистолетът?

Той се сепна. Нямаше никаква представа къде беше изчезнало оръжието му. Огледа тротоара, а след това приклекна и провери под паркираните наблизо коли. Зърна решетката на канализацията. По всяка вероятност пистолетът му беше паднал там, след като експлозията го беше изтръгнала от ръката му.

— На твое място бих си направила труда да го намеря — добави момичето.

Той се обърна да я погледне. Стоеше на няколко крачки от него и изглеждаше напълно спокойна.

— Защо?

— Защото ще ти потрябва.

— Защо? — повтори той.

— Защото те видяха с мен.

Той се изправи. В далечината се чу вой на сирени, който бързо се приближаваше. Някой все пак беше повикал ченгетата. Клошарът танцуваше около кладата и продължаваше да крещи.

— Защо това има някакво значение? — попита Роби.

Тя погледна към горящия автобус и поклати глава.

— Наистина ли си толкова глупав?

Той се отказа да търси пистолета и пристъпи към нея.

— Трябва да отидеш в полицията. Там ще бъдеш на сигурно място.

— Да бе.

— Не вярваш ли?

— На твое място щях да си плюя на петите.

— В автобуса вече няма жив човек, който да разкаже какво се случи — каза той.

— А какво се случи според теб?

— Там загинаха над трийсет души, включително един мъж, който се опита да те убие.

— Това е твоята теория. Но къде са доказателствата?

— Там вътре. Поне част от тях. Останалите са в главата ти.

— Това е твоята теория — натъртено повтори момичето, после му обърна гръб и започна да се отдалечава.

Роби я погледа известно време, поклати глава и извика:

— Вече няма как да се справиш сама. Прецакала си се, а може би някой те е изпял.

— Какво искаш да кажеш? — обърна се тя. В гласа й за пръв път се появи някакъв интерес.

— Или са те проследили до автогарата, или са те чакали там. Ако е второто, значи са ти заложили капан. Разполагали са с предварителна информация за всичко, включително за часа на тръгване. От това следва, че или си сгрешила, позволявайки им да те проследят, или си била предадена от някой, на когото вярваш. Това е.

Тя погледна над рамото му към пламтящата купчина метал, в която бяха изгорели живи десетки хора.

— Как отгатна намеренията на онзи в автобуса? — попита той. — Аз останах с впечатлението, че беше заел отлична позиция.

— По отражението му в прозореца. Затъмнено стъкло, вътрешно осветление, мрак отвън. Всички условия да се превърне в огледало. Елементарна наука.

— Но ти четеше книга — отбеляза Роби.

— Преструвах се, че чета — поправи го тя. — Видях, че сяда зад мен, подминавайки три реда празни седалки. И това ме накара да се замисля. Освен това забелязах, че прави всичко възможно да не го видя.

— За да не го познаеш?

— Може би.

— Аз също седях зад теб.

— Твърде далече, за да направиш нещо.

— Значи си ме забелязала?

— Човек свиква да проверява някои неща — сви рамене тя.

— Значи онзи те е проследил до автогарата. Преследваше ли те? Забелязах, че ръцете и коленете ти са изцапани. Сякаш беше падала.

Тя сведе поглед към коленете си, но не отговори.

— Въпреки всичко не можеш да се справиш сама — добави той.

— Вече го каза — кимна тя. — Какво предлагаш?

— Да дойдеш с мен. Разбира се, ако не решиш да отидеш в полицията.

— С теб ли? — отстъпи крачка назад момичето. — Къде?

— На някое по-безопасно място.

— А защо ти не останеш да разговаряш с ченгетата? — хладно попита тя.

Роби се втренчи в нея, но не отговори. Воят на сирените се приближаваше с обезпокоителна бързина.

— Това има ли нещо общо с пистолета и късния час на пътуването ти? — Тя огледа фигурата му и се втренчи в лицето му. — Нещата не се връзват много, знаеш…

— В смисъл?

— Не приличаш на човек, който ще тръгне посред нощ за Ню Йорк, при това с някакъв раздрънкан автобус. Същото важи и за онзи, който седна зад гърба ми. Това беше втората му грешка. Когато някой е решил да играе роля, той задължително трябва да помисли и за костюма си.

— Ако смяташ да продължаваш сама, просто тръгвай. Сигурен съм, че ще успееш да ги задържиш още няколко часа. Но после всичко ще приключи.

Момичето отново погледна към горящия автобус зад гърба му и каза:

— Не исках да умират и други хора.

— И други хора? Кой още е умрял?

Роби остана с впечатлението, че всеки момент ще се разплаче. Но тя само тръсна глава и попита:

— Кой си ти?

— Човек, който се натъква на нещо и не желае да му обърне гръб.

— Не ти вярвам. Не вярвам на никого.

— Не те обвинявам. На твое място бих се държал по същия начин.

— Къде искаш да отидем?

— Вече ти казах. На по-безопасно място.

— Не съм сигурна, че има такова място — промълви тя. За пръв път гласът й прозвуча чисто по детски. Глас на дете, което се страхува.

— Аз също — призна с въздишка Роби.