Дейвид Балдачи
Невинните (55)

54

Беше два след полунощ. Роби отвори очи, въпреки че беше спал само един час. От опит знаеше, че няма смисъл да остава в леглото. Влезе в дневната на временния си дом и се изправи пред прозореца. Вашингтон спеше. Или поне нормалните му граждани. Защото тук имаше и други хора. Много хора, които никога не спяха. Отлично обучени и високо мотивирани, те работеха за сигурността и спокойствието на своите съграждани.

Роби го знаеше, защото беше един от тях. Това не стана веднага. Трябваха му години, за да стигне до този статут. Което обаче не означаваше, че го харесва.

Наведе се над телескопа и го фиксира върху отсрещната сграда. Светеше единствено в апартамента на Ани Ламбърт.

Видя я как излиза от спалнята и се насочва към кухнята. Беше облечена с плътно прилепнал черен клин и футболна тениска, която стигаше до средата на бедрата й. С цветовете на „Ню Ингланд Пейтриътс“, отбеляза той. Един почти непознат в столицата отбор, където преобладаваха феновете на „Редскинс“. Но тя все пак е от Кънетикът, напомни си Роби. Освен това си беше у дома и можеше да носи каквото й харесва.

А аз я шпионирам, помисли си с чувство на вина той. Но въпреки това остана приведен над телескопа. Тя избра някаква книга от рафта на стената, седна и я разтвори. На масата до нея имаше кофичка кисело мляко.

Явно не само той не можеше да спи тази нощ. Продължаваше да изпитва неудобство, че я шпионира. Доводът, че го върши по професионални причини, не го успокояваше. Извади визитката, която беше получил от нея. Набра мобилния й телефон с трескава бързина, още преди да е размислил. Видя я да оставя книгата и да посяга към апарата, който лежеше на масата.

— Ало?

— Обажда се Уил.

Видя я как изпъва гръб и оставя лъжицата.

— Хей, как си?

— Не мога да спя. Дано не съм те събудил.

— И аз не спя. Седя си в кухнята и ям кисело мляко.

— Аха, бързият метаболизъм. Чийзбургерът отдавна е усвоен, а?

— Нещо такова.

Роби замълча, продължавайки да я наблюдава през телескопа. Ани седеше с подвити крака и навиваше кичурче коса около пръста си. Гърлото му изведнъж пресъхна, а дланите му овлажняха. Почувства се като гимназист, на когото предстои среща с момиче.

— От покрива на блока се разкрива страхотна гледка — подхвърли той. — Била ли си някога горе?

— Не, никога. Мислех, че вратата е заключена.

— Когато имаш ключ, това не е никакъв проблем.

— А ти имаш, така ли?

В гласа й се долови задоволството на малко момиченце, с което са споделили страхотна тайна.

— След десет минути на стълбището, става ли?

— Сериозно ли говориш?

— Когато звъня на хората в два посред нощ, винаги съм сериозен.

— Става!

Тя прекъсна връзката, а Роби с интерес проследи как скача от мястото си и хуква към спалнята, вероятно за да се преоблече.

Девет минути по-късно той вече я чакаше на стълбището. Ани се появи, облечена с пола до коленете, блуза и сандали. Беше си взела и пуловер, защото навън беше доста хладно.

— Явявам се по ваша заповед, сър! — шеговито козирува тя.

— Да вървим — каза той и пое нагоре по стълбите.

Спряха пред металната врата. Роби бързо я отвори, използвайки специалните инструменти, които извади от джоба си.

— Това не беше ключ — констатира с радостно вълнение тя. — Ти просто разби тази врата!

— Ключ беше — отвърна той. — Малко по-особен, но върши работа. С него е по-романтично, нали?

Изкачиха няколкото стъпала, отвориха още една врата и излязоха на покрива. Асфалтираната му повърхност излъчваше слаба топлина.

— Надявам се, че обичаш червено — подхвърли Роби и измъкна една бутилка изпод сакото си.

— Обожавам го — усмихна се тя. — Но как ще го пием? Може би ще си подаваме бутилката?

От джоба му се появиха две пластмасови чаши. Той издърпа тапата и ги напълни. Застанаха до ръба на покрива и сложиха чашите върху каменния парапет, който стигаше до гърдите им.

— Гледката наистина е прекрасна — промълви Ани. — Изобщо не подозирах за нея. От моите прозорци виждам само насрещната сграда.

Роби кимна, обзет от чувство за вина.

— Всяко жилище има някаква гледка — колебливо рече той. — Но някои гледки просто са по-добри.

— Това ми прозвуча поетично — усмихна се тя и леко го смушка с лакът.

Отпиваха от чашите и разговаряха под полъха на лекия ветрец. Макар и съвсем невинен, разговорът му носеше отдавна забравеното чувство на покой. Обикновено нямаше време за подобни неща, но съзнаваше, че е важно да ги прави.

— Никога досега не съм правила подобно нещо — прозвуча като ехо на собствените му мисли гласът на Ани.

— Идвал съм тук и преди, но сам — каза той.

— Значи трябва да се чувствам поласкана. Това място изглежда подходящо за размисъл.

— Мога да ти покажа как да се справиш с ключалката.

— О, това със сигурност ще ми бъде от полза, защото често си забравям ключовете — засмя се тя.

Трийсет минути по-късно Роби се отлепи от парапета и погледна часовника си.

— Май е време да се прибираме — обяви той. — Скоро трябва да вземеш душ и да тръгваш за работа. Като те гледам, със сигурност нямаш нужда от много сън.

— Чуйте кой го казва!

Изпрати я до вратата на апартамента.

— Нощта наистина ми хареса — обърна се към него тя.

— На мен също.

— Откакто съм тук, много рядко се срещам с хора.

— И това ще стане. Просто ти трябва време.

— Радвам се, че те срещнах — добави тя, а след това го целуна по устните, докосвайки с пръсти гърдите му. — Лека нощ.

Ани се прибра, а той остана в коридора. Не беше сигурен какво точно изпитва. Може би същото, което беше изпитвал преди много, много години.

Обърна се и започна да се спуска по стълбите, по-объркан от всякога.