Дейвид Балдачи
Невинните (38)

37

На другата сутрин станаха по едно и също време, взеха си набързо душ един след друг и седнаха да закусват с кафе, портокалов сок и препечени филийки с масло. После Ванс отиде да се облича в спалнята си, а Роби използва момента, за да изпрати на Джули есемес, съдържащ само три думи:

Добре ли си?

После зачака отговор, броейки секундите. Нейното съобщение беше по-кратко:

Да.

Той изпъна ранената си ръка и провери превръзката. Ванс беше свършила добра работа, сменяйки я веднага след душа.

Няколко минути по-късно вече бяха в беемвето и мълчаливо пътуваха към Вашингтон. Трафикът беше ужасен. Отвсякъде виеха гневни клаксони. На няколко пъти Роби остана с впечатлението, че Ванс всеки момент ще включи сините светлини и сирената.

— Ще те помоля да не споменаваш, че си прекарал нощта у дома, Роби — обади се по някое време тя. — Имам колеги, които веднага ще започнат да клюкарстват.

— Аз избягвам да обсъждам с другите дори прогнозата за времето — отвърна той.

— Благодаря ти.

— Няма за какво.

— Надявам се, че си приел поканата за преспиване без задни мисли — стрелна го с поглед тя.

— Никакви задни мисли, агент Ванс — отвърна Роби. — Мисля, че ти не си такъв човек.

— И аз мисля същото за теб.

— Ще ми трябва кола — каза след известно време той.

— Искаш ли да те оставя пред ОКР?

— Не, предпочитам да ме свалиш на Ем Стрийт, близо до Седемнайсета улица. Там има агенция за коли под наем.

— Защо? Нима ОКР не може да осигури служебна кола на един от своите агенти?

— Може да ми предложи само боклуци. Втора употреба, може би подаяние от ФБР. Предпочитам сам да си избера превоза.

— ФБР не работи по този начин.

— Защото разполага с бюджет, за който ОКР дори не може да мечтае. Вие сте тристакилограмовата горила, Ванс. Докато ние приличаме на недохранено шимпанзе.

Тя спря пред агенцията за коли под наем на Ем Стрийт.

— Ще се видим в „Донъли“, нали?

— Положително — отвърна Роби, докато слизаше от колата. — Само не знам кога ще стигна там.

— Имаш друга работа ли? — изненадано го погледна тя.

— Трябва да се погрижа за някои неща и да се поразровя в други — неопределено отвърна той.

— Ще ги споделиш ли с мен?

— Една майка е убита заедно с детето си. Един автобус е взривен. Някакъв стрелец се опита да ликвидира теб или мен, но по-вероятно и двамата. Ще ти звънна, когато тръгна към „Донъли“.

Той се обърна и влезе в агенцията. Поиска ауди, но му предложиха волво. Увериха го, че това е една много сигурна кола.

Не и когато аз се возя в нея, помисли си Роби, докато вадеше шофьорската книжка и кредитната си карта.

— За какъв срок наемате колата? — попита служителят.

— За неопределен, поне засега.

Човекът леко пребледня.

— Трябва ни конкретна дата — отсече той. — И конкретно място, където ще върнете автомобила.

— В Лос Анджелис — обяви без колебание Роби. — След две седмици, смятано от днес.

— Ще шофирате чак до Калифорния? — смаяно попита служителят. — Със самолет е много по-бързо!

— Но не е толкова забавно.

Десет минути по-късно Роби напусна гаража на агенцията в изключително сигурно сребристо волво с две врати.

Тревогата му след снощните събития изобщо не се дължеше на престрелката и реалната опасност да бъде убит, а на Джули. Още помнеше сковаващия страх при мисълта, че й се е случило нещо. Това решително не му харесваше. Не можеше да приеме мисълта, че други хора имат власт над него. През по-голямата част от живота си беше правил всичко възможно да се държи далече от такива хора.

Натисна газта и хубавото сигурно волво почти се задъха. Това му хареса. По принцип не беше привърженик на спокойствието, независимо дали неговото или чуждото.

Телефонът му звънна. Той го измъкна и погледна дисплея. Синия искаше да се срещне с него. Било много спешно.

Бас държа, че е така, помисли си Роби.