Дейвид Балдачи
Невинните (35)

34

Роби запали двигателя и потегли със свирене на гумите. После позвъни на телефона, който беше дал на Джули, но тя не вдигна.

Мамка му!

Той рязко настъпи газта. Въпреки късния час шофирането с висока скорост в града криеше много рискове. Трафик, светофари, ченгета. После му хрумна нещо. Ванс беше изключително подредена жена и образцов агент, а това означаваше, че…

Огледа таблото и бързо откри някаква черна кутия, прикрепена под кормилната колона. Веднага пролича, че е поставена допълнително.

Обичам те, агент Ванс!

Щракна ключа. Зави сирена, монтираните под предната решетка сини лампи се включиха. Мина на червено през четири поредни светофара, поддържайки скорост, която несъмнено би представлявала страхотна реклама на германския автомобилен концерн. Броени минути по-късно стигна до улицата, на която се намираше апартаментът му. Два пъти беемвето се размина с патрулки, но ченгетата в тях не го спряха, а само гледаха подозрително към мигащите му сини лампи.

Паркира в пресечката, изскочи навън и хукна на зиг-заг към блока, в който беше оставил Джули. Вземайки стълбите по две-три наведнъж, той стигна до етажа и се понесе по коридора. По пътя беше направил още два безуспешни опита да се свърже с нея. По вратата липсваха следи от насилствено проникване. Измъкна пистолета си, пъхна ключа в ключалката и го превъртя.

Първата стая беше тъмна. Сигналите на алармата не се чуваха. Лошо.

Затвори след себе си и тръгна напред с насочен пистолет. Не я извика, защото не знаеше кой друг се намира в апартамента. Разнесе се някакъв шум и той светкавично се шмугна в тъмния ъгъл. Стъпките приближаваха. Вдигна пистолета, готов да натисне спусъка.

Лампата светна и Роби направи крачка напред. Джули изпищя.

— Какво става, по дяволите? — ахна тя, притиснала длан към гърдите си. — Инфаркт ли искаш да ми докараш?

Беше по пижама, с влажна коса.

— В банята ли беше?

— Да. Нима съм единственият човек на света, който иска да бъде чист?

— Звънях ти няколко пъти.

— Чувала съм, че електрониката не обича водата — отвърна тя и пристъпи към телефона си на нощното шкафче. — Но сега мога да отговоря на обажданията ти.

— Тревожех се за теб.

— Добре, извинявай. Но не можех да говоря под душа, нали?

— Следващия път поне си вземи телефона в банята. А защо алармата не е включена?

— Слязох до фоайето да си взема вестник. Мислех да я включа преди лягане.

— Вестник ли? Мислех, че вашето поколение отдавна не се интересува от толкова старомодни неща.

— Аз обичам да съм информирана.

— Отсега нататък алармата трябва да е включена постоянно.

— Добре. Но защо си толкова разтревожен за мен? — После зърна кървавото петно и извика: — Ти си ранен!

— Порязах се — каза Роби и докосна рамото си.

— През якето?

— Забрави! — намръщено заповяда Роби. — Забеляза ли нещо необичайно, след като си тръгнах?

Тя трепна от напрежението в гласа му.

— Кажи какво се е случило, Уил.

— Мисля, че са ме проследили. Не знам откъде са ме прихванали, но ако е от тук, нещата отиват на зле.

— Не съм забелязала нищо подозрително. Ако някой е искал да ме хване, той е имал всички шансове да успее.

Едва сега Роби осъзна, че все още стиска пистолета в ръка. Пъхна го в кобура и се огледа.

— Всичко ли е наред? Нуждаеш ли се от нещо?

— Не, добре съм. Написах си домашните, хапнах здравословна храна, измих си зъбите и си казах молитвата. — Тя замълча за момент, после иронично добави: — Готова съм да тръгваме. — От джобчето на пижамата се появи лист хартия.

— Какво е това?

— Задачите, които ми постави. Всичко необичайно, което съм забелязала през последните две седмици. Добавих и адресите, на които са работили мама и татко. Плюс това, което знам за тяхното минало, за приятелите им. Мисля, че ще ти бъде от полза.

— Права си — кимна Роби, след като пое изписания с красив почерк лист.

— Кой стреля по теб?

Той погледна ръката си.

— И друг път съм виждала простреляни хора — спокойно обяви тя. — В такъв свят съм израснала.

— Не знам кой е, но възнамерявам да разбера — отвърна Роби.

— Това има ли нещо общо с жената, която убиха заедно с детето й?

— Може би да.

— Започва да ми се струва, че имаш много врагове, които те мразят по различни причини.

— Може би си права.

— Но въпреки това си готов да ми помогнеш да открия убийците на мама и татко?

— Вече ти го казах.

— Добре — доволно кимна тя. — А сега мога ли да си легна?

— Разбира се.

— Ако искаш, остани. Едва ли ще умра от страх.

— Не мога. Имам още работа.

— Разбирам.

— На излизане ще включа алармата.

— Благодаря.

Джули взе телефона от масичката и тръгна по коридора. Вратата на спалнята меко щракна зад нея. Той включи алармата, излезе и заключи. Беше ядосан. Даваше си сметка, че са го изиграли.

Единственото, което все още не му беше известно, е кой стои зад всичко това.