Дейвид Балдачи
Невинните (69)

68

Роби остави волвото на летище „Дълес“ и се качи на автобуса за главния терминал. Там си купи билет за полета до Чикаго след около два часа, премина през проверките и се насочи към тоалетните. Влезе в една кабинка с раница през рамо, а няколко минути по-късно се появи обратно със сгъваем сак на колелца, пременен с дебел анцуг, шапка с козирка и очила. Напусна терминала през един от страничните изходи и взе автобуса обратно до агенциите за коли под наем. Там използва кредитна карта на чуждо име, за да наеме друга кола — този път ауди, — след което се насочи на запад към магистралата. Ако някой бе в състояние да го проследи след всички тези маневри, значи наистина заслужаваше да спечели.

Един час по-късно пристигна в горското си убежище. Вкара колата в хамбара, затвори портата и с една вила започна да разчиства сеното от пода. Не след дълго пред очите му се появи метален капак. Той го отмести и се пъхна в дупката. Щракна електрическия ключ на стената и започна да се спуска по металните стъпала. Старата флуоресцентна лампа над главата му колебливо примигваше. Озова се в квадратно помещение от бетон. То не беше негово дело, а на първия собственик на имота, заселил се тук някъде през трийсетте години на XX век. В разгара на Студената война човекът решил да си направи бомбоубежище с наивната надежда, че няколко сантиметра бетон, пръст и слама ще го предпазят, ако руснаците решат да предизвикат термоядрена катастрофа в Америка.

Роби прекоси малък коридор и се изправи пред личния си арсенал, старателно подреден до стената. Беше го събирал в продължение на години, съобразно доста необичайните изисквания на професията му. Пистолети и револвери, различни модели пушки и дори една преносима ракетна установка „земя-въздух“. Арсеналът му изглеждаше малко ала Джеймс Бонд, но на практика именно с такива оръжия си служеха хората с неговата специалност. Роби започна да отделя нещата, които щяха да му трябват, и да ги подрежда до стената. Той отвори чекмеджето на работната маса и пъхна в джоба си чифт електронни трансмитери. Трябваха му още десетина минути, за да подбере каквото му е нужно и да го подреди в големия сак, който понесе нагоре по стълбите. След това затвори капака, разпръсна купчина слама отгоре му и прехвърли сака в багажника на аудито.

Пет минути по-късно вече фучеше по обратния път на изток. Нае стая в един мотел, който предлагаше продължителен престой, и разтовари багажа си. Преоблече се набързо и позвъни на Джули, която беше поверил на грижите на ФБР. Ванс обеща да сподели с началниците си само най-необходимото — че момичето е вероятен свидетел и се нуждае от защита. За охраната й бяха изпратили двама агенти от провинцията, тъй като в момента Роби не се доверяваше на никой от работещите във Вашингтон.

— Преди малко ми хрумна страхотна идея — възбудено докладва Джули. — Обадих се на семейство Брум и получих есемес от тях. Готови са да се срещнем.

— Нали знаеш, че има вероятност да не са били семейство Брум? — подхвърли Роби. — Разполагат с техния телефон и ти изпращат съобщение от него. Ако бяха самите те, просто щяха да те наберат.

— Винаги ли трябва да си толкова черноглед? — нацупено попита тя.

— Къде и кога?

Джули му прочете есемеса и попита:

— Ще дойдеш ли да ме вземеш?

— Не си и помисляй! — отсече той. — Изобщо няма да се приближиш до това място!

Почти видя как лицето й помръква.

— Какво?

— Най-вероятно е капан — поясни той. — Няма да ходиш никъде. Аз ще се оправя.

— Но нали сме екип? Ти сам го каза!

— Нямам намерение да те излагам на допълнителни опасности. Ще се оправя сам, а след това ще ти докладвам.

— Това е гадно!

— За теб може би, но не и за мен. Това е единственият разумен начин.

— Аз мога да се грижа за себе си, Уил.

— При нормални обстоятелства бих се съгласил, че е така. Но тези не са нормални.

— Много ти благодаря — отвърна с мрачна ирония Джули.

— За нищо.

Но тя вече беше затворила. Роби прибра телефона в джоба си и се зае да обмисля предстоящата среща. В един момент организаторите на схемата щяха да загубят интерес да го държат жив. Дали този момент наближаваше?

Затъкна пистолета на колана си и напълни джобовете на якето си с някои дребни, но необходими вещи. След това се обади на Ванс и я запозна със състоянието на нещата.

— Ще дойда с теб! — отсече тя.

— Сигурна ли си?

— Роби! — повиши тон тя. — Ако ме попиташ още веднъж, вероятно ще чуеш друг отговор!