Дейвид Балдачи
Невинните (15)

14

Професионалните убийци са особено племе, помисли си Роби, докато автобусът пъхтеше по пътя си. Амортисьорите отдавна бяха заминали и това се отразяваше фатално на возията. Чакаха ги триста километра в тази бракма, но Роби мислеше за друго. Очите му не се отлепяха от процепа между облегалките. Наблюдаваше и чакаше.

По време на мисия виждаш неща, на които малко хора обръщат внимание. Например входовете и изходите. Те задължително трябва да са повече от един. Ъгълът на прицелване, позицията, от която другите могат да отвърнат на удара. Незабелязано преценяване на опонентите. Отгатване на намеренията им единствено чрез положението на тялото. Не позволявай на никого да забележи, че го наблюдаваш.

В момента Роби правеше всички тези неща. И това нямаше нищо общо със собствената му ситуация. Беше наясно, че го преследват. Но по всичко личеше, че и момичето на три реда пред него е обект на преследване. След това той бавно осъзна, че не е единственият професионален убиец в този автобус. Не откъсваше поглед от другия. Роби напипа ръкохватката на глока и бавно го измъкна от джоба на якето.

Момичето четеше книга с меки корици. От мястото си Роби не можеше да види заглавието. Явно бе увлекателна, защото тя беше погълната от нея и не забелязваше нищо наоколо. Лоша работа. Младите хора ставаха лесна плячка на хищниците. Те бяха вечно вторачени в дисплея на мобилния си телефон, а пръстите им пробягваха по клавиатурата, изписвайки важни послания — статут във Фейсбук, цвета на бельото, което носят днес, момичешки тайни, проблеми с прическите, тренировки, мястото на поредния купон. На всичкото отгоре не вадеха слушалките от ушите си. Гърмящата музика не им позволяваше да чуят нищо, докато лъвът се готвеше за скок. А след това вече бе късно. Лесна плячка. Без изобщо да подозират.

Роби пъхна дулото между седалките. Мъжът се приведе напред.

Пътуваха едва от няколко минути, прекосявайки един от най-мизерните квартали на града.

Мястото до момичето беше свободно. Това до прозореца. От другата страна на пътеката също не седеше никой. Най-близо до нея беше една възрастна жена, която вече беше успяла да задреме. Както повечето пътници, които заспаха още на първия километър.

Роби беше наясно с намеренията на мъжа. Главата и шията. Рязко завъртане в противоположни посоки. Методът на морските пехотинци. Без оръжие, защото жертвата щеше да е дете. Без проливане на кръв. Повечето хора умираха тихо. Без последователни фази, без мелодрами. В един момент просто спираха да дишат. Няколко гърча и това бе всичко. Околните не разбираха нищо.

Мъжът се стегна.

Момичето премести книгата си, за да вижда по-добре на слабата светлина.

Роби се наведе напред и провери оръжието си. Заглушителят беше завинтен докрай. Но ефектът му в затворено пространство бе силно ограничен. По-късно щеше да мисли за обясненията. Тази нощ вече беше станал свидетел на две убийства, едното от които на невръстно момченце. Нямаше никакво намерение да допусне и трета жертва.

Мъжът прехвърли тежестта си на петите и вдигна ръце. Въртеливо движение, помисли си Роби. Главата наляво, шията надясно. Щрак и готово. Щрак и момичето умира.

Но не и тази нощ.