Дейвид Балдачи
Невинните (83)

82

Улицата беше тиха, с дървета по тротоарите и скромни къщи с пристроени отстрани гаражи. На други места в страната такива имоти струваха два-три пъти по-евтино. Терените бяха зле аранжирани, а еднообразните къщички почти не се виждаха от избуялия неподрязан жив плет. Колите бяха паркирани предимно на улицата. В някои дворове играеха малки деца, наблюдавани от майки или бавачки.

Роби намали и заоглежда номерата. Ванс обаче го изпревари.

— Третата вдясно — обяви тя. — На алеята има микробус. Вероятно в къщата има хора.

Роби отби до тротоара, изключи двигателя и вдигна бинокъла пред очите си. Местата, от които можеха да ги атакуват, бяха твърде много, за да се надяват на поне относителна безопасност.

— Наоколо е прекалено открито — промърмори той.

— Това не е изненада — каза Ванс. — Ще отида да почукам, а ти ще ме прикриваш.

— А защо не обратното?

— Защото имам служебна карта на ФБР, която е по-впечатляваща от твоята.

— Всички федерални карти са впечатляващи.

Ванс вече беше отворила вратата.

— Гледай да отвърнеш на огъня, ако някой започна да стреля — подхвърли тя. — И бъди точен, моля те!

Роби и Джули останаха в колата, а агентката изкачи стъпалата пред входа и натисна звънеца.

Роби измъкна пистолета си от кобура и свали стъклото. Очите му започнаха да сканират околността на широки полукръгове, но винаги се връщаха на въображаемия квадрат със страна около метър, в който се намираше Ванс.

— Доста смело от нейна страна — отбеляза Джули.

— Тя е супер агент на ФБР, забрави ли? Предполага се, че там всички са смели.

— Не се опитвай да бъдеш любезен, Роби.

— Охо, вече станах Роби. А къде отиде Уил?

Джули не отговори.

Входната врата се отвори и той се втренчи в жената, която се появи на прага. Ванс й показа служебната си карта и се зае да й обяснява какво иска. Върху лицето на жената, най-вероятно съпругата на Сигъл, се появи смаяно изражение. Поговориха още няколко минути, после вратата се затвори и Ванс тръгна с бърза крачка към колата. Роби забеляза как пердето на един от прозорците помръдва и жената наднича иззад него.

Ванс се качи и той запали двигателя.

— Гейбриъл Сигъл работи в един от клоновете на банка „СънТръст“, който се намира на десетина минути от тук — обяви тя. — Взех адреса от съпругата му.

— Изглеждаше изненадана — отбеляза Роби.

— Защото беше изненадана. По всяка вероятност си помисли, че има някакъв проблем в банката.

— Може би съпругът й краде — напрегнато подхвърли Джули. — Или пере пари на терористите, а моите родители и останалите са го разкрили.

— Може би — кимна Роби и се обърна към Ванс. — Жената те наблюдаваше зад пердето.

— Естествено. В момента вероятно звъни на мъжа си, затова е по-добре да тръгваме.

— Аз ще поема срещата с него — отсече Роби. — А ти оставаш с нея.

— Докога ще вися по разни коли? — възропта Джули.

— Спокойно, и на теб ще ти дойде времето — отвърна Роби. — На всеки от нас ще му дойде времето, преди тази история да приключи.

 

 

Стигнаха до банковия клон за по-малко от десет минути. Роби ги остави в колата и влезе в малката тухлена сграда, разположена точно зад ъгъла на една от най-оживените улици в Манасас. Попита за Гейбриъл Сигъл и беше въведен в остъклен правоъгълник с размери три на три.

Сигъл беше набит мъж с бледо лице, висок около метър и седемдесет. Според Роби изглеждаше доста по-добре, отколкото на снимката във Фейсбук.

— Каква е тая работа? — надигна се от стола си той. Явно вече беше разговарял с жена си.

Роби му показа значката си и започна направо:

— По време на Първата война в Залива сте били командир на взвод, нали?

— И какво от това? Да не би армията да ме иска обратно? Ако е така, няма как да стане. Минах по реда си. Вече съм твърде стар, за да бродя из пустинята с пушка на рамо.

След тази тирада човекът седна обратно зад бюрото си, а Роби остана прав.

— Интересуват ме по-скоро хората, с които сте служили. Поддържате ли контакт с някои от тях?

— Да, с двама-трима.

— С кого по-точно?

— А за какво по-точно става въпрос?

Банкерът показва нокти, помисли си Роби.

— За националната сигурност — отвърна той. — Мога да добавя, че има връзка с един наскоро взривен автобус и смъртта на няколко души, разстреляни в ресторант до Капитолия.

Сигъл стана още по-блед.

— Господи! — възкликна той. — Нима е замесен някой от стария ми взвод? Не мога да повярвам!

— Искате да кажете, че познавате добре тези хора?

— Как да ви отговоря… Все пак се сражавахме за страната си. Не е възможно някой да се е обърнал срещу нея… — Мъжът замълча, подпрял месестите си длани на евтиното бюро. Приличаше на малко момче, на което току-що са съобщили, че кученцето му е прегазено от кола.

— С кого от тях сте под държали връзка?

Сигъл се сепна, замисли се за момент и бавно започна да изрежда:

— С Дъг Бидъл, Фред Алварес, Бил Томсън и Рики Джоунс. Но Рики умря преди доста години.

— Знам — кимна Роби. — Но те не живеят в района, а са пръснати навсякъде.

— Вярно, но има и други начини за контакт. Телефони, имейли. Преди време Дъг ми дойде на гости и му показах паметниците. Фред загина при автомобилна катастрофа, а Били налапа дулото и натисна проклетия спусък. Дъг и Рики се разболяха от рак. А и двамата са по-млади от мен. Това се дължи на всичките гадости, на които бяхме изложени по време на войната. Синдромът на Войната в Залива, нали знаете… Дори в този момент може да съм пътник, без да подозирам. И при най-слабото главоболие започвам да си мисля, че всичко е свършено.

Човекът млъкна и се облегна назад. Роби седна срещу него.

— А виждате ли се с някой от бойните си другари, които живеят в района? — попита той.

— Няколко пъти се срещнах с Лио Брум. Но това беше доста отдавна.

— Колко отдавна?

— Преди повече от десет години. Сблъскахме се случайно. В един сиатълски бар, представяте ли си? Той беше там по бизнес, а аз току-що бях сменил работата си и присъствах на някакъв семинар. Стори ми се, че се справя добре. Работеше за правителството, но не си спомням точно какво…

— Друг?

— В Близкия изток бях близък с Къртис Гети. Но него не съм го виждал, откакто се прибрахме в Щатите. Дори не знам къде е в момента…

В гробищата, отвърна мислено Роби.

— Лио Брум споменавал ли е Гети?

— Не помня. Останах с чувството, че са прекъснали всякакви връзки помежду си. Но, както вече споменах, това беше преди десет години.

Преди десет години, помисли си Роби. Май тъкмо там е цялата работа.

— Някой друг? — попита на глас той. — Рик Уинд например?

— Четох, че са го убили. Заради него ли сте тук?

— Имали ли сте контакти с него?

— Не, от години не съм го виждал. По-рано се срещахме, но той се промени. Особено след като купи онази заложна къща в предградията. Не знам… Стана друг човек…

— А Джеръм Касиди?

— Него не съм го виждал, откакто се уволнихме.

— Но той живее в района, съвсем наблизо.

— Не знаех.

— А Елизабет ван Бойрън? Това е фамилията й по съпруг. А моминското й име е било…

— Знам, Елизабет Клеър.

— В онези години жените на военна служба са били нещо необичайно, нали?

— Да, разбира се. Днес нещата са различни. Но лично аз винаги съм смятал, че е глупаво да не се допускат до участие в бойните действия. Те се сражават не по-зле от мъжете. А в екип предимствата им изпъкват. Мъжете се правят на мачовци. Докато жените изграждат екипната перспектива. От опит мога да твърдя, че стрелят много точно. Поне така беше в Първата война. А нашата Лизи беше ненадмината. По-добър боец от всеки друг, включително и от мен.

— Но и тя вече не е в армията — каза Роби.

— Е, за това си имаше причини — отвърна Сигъл.

— Поддържали ли сте контакт с нея?

— Да, поддържах.

— Каква е причината да напусне армията?

— Рак. Първо на гърдата, но се появиха метастази. В мозъка, в белите дробове, в черния дроб. Днес вече е в терминална фаза, разбира се. Тръгнат ли метастазите, с човека е свършено. Срещу това нещо не са открити вълшебни куршуми. В момента се намира в един хоспис в Гейнсвил.

— Ходили ли сте да я видите?

— Допреди месец редовно. Ту идва в съзнание, ту изключва. Кара предимно на морфин и не знам дали още е жива. Не биваше да спирам да ходя при нея, но ми е много тежко да я гледам в това състояние.

— Как се казва хосписът?

— „Сентръл Хоспис Кеър“. Съвсем близо до шосе двайсет и девет.

— Ясно.

— Това е от отровите, които дишахме там, да знаете! — разпалено добави Сигъл. — Обеднен уран, токсични коктейли от артилерийските снаряди, огромни пожари, от които небето почерняваше, всякакви боклуци, които не знаехме какви са… Всеки би могъл да е на нейно място, включително и аз!

Роби извади една визитка и му я подаде.

— Ако си спомните още нещо, обадете ми се.

— Всъщност за какво става дума? Как е възможно някой от взвода ми да се е забъркал в подобно нещо?

— Това се опитваме да разберем — отвърна Роби, замълча за момент и попита: — Бяхте предупреден от съпругата си, нали?

— Да — призна Сигъл.

— Какво я безпокои?

— Страхува се да не си загубя работата.

Роби си спомни за предположенията на Джули, свързани с тероризма и прането на пари.

— Защо? Имате ли проблеми в работата си?

— Не съм извършил нищо нередно, ако това намеквате. Но кой в днешно време се разкарва до банката, за да свърши някаква работа? Всичко става онлайн. За осем часа работно време виждам един-двама клиенти. Още колко време ще ми плащат за това според вас? Ето защо банките са толкова богати — защото пестят от работна ръка. Светът се промени. А моята грешка е, че не се променям достатъчно бързо заедно с него. Може би пак ще свърша в пустинята с пушка на рамо. Какво друго може да прави човек на моята възраст? Ще бъда един дебел наемен войник, нищо повече. Но ще пукна още на втория ден…

— Ами… благодаря за помощта.

— Моля — разсеяно кимна Сигъл.

Роби остави човека да се чуди кога ще му прочетат присъдата.