Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Уил Роби (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Innocent, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 34 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
danchog (2013 г.)

Издание:

Дейвид Балдачи. Невинните

Американска. Първо издание

ИК „Обсидиан“, София, 2013

Худ. оформление: Николай Пекарев

Редактор: Димитрина Кондева

Техн. редактор: Людмил Томов

Коректор: Симона Христова

ISBN: 978–954–769–315–9

История

  1. — Добавяне

89

Роби не знаеше защо се връща в този апартамент. Отвори вратата, изключи алармата и се огледа. Това място беше негово. Също като апартамента отсреща и къщата във фермата. Всички те би трябвало да предлагат максимална сигурност, но не беше така. А той се чувстваше бездомник. Почти очакваше някой да изскочи насреща му и да го попита какво търси тук.

Погледна часовника си. Наближаваше седем.

Преди малко бе направил опит да се свърже с Ванс, но се включи гласовата й поща. Вероятно преживяваше тежки минути с началника си заради самоотлъчката, която си беше позволила. Едва ли щеше да се обади скоро, но така беше по-добре. Изпрати един есемес на Джули и получи кратък отговор. Тя сигурно кипеше от гняв, тъй като отново беше успял да я прехвърли в ръцете на правоохранителните органи.

След срещата с Касиди той предприе една доста дълга и в общи линии безцелна обиколка. Посети мястото, на което се беше взривил автобусът, после се отби и в кафе „Донъли“, което все още беше затворено. Може би изобщо няма да отвори, помисли си той. Кой ще дойде да яде и пие на място, където толкова много хора са загубили живота си?

А сега се появи в апартамента, без да знае защо.

Очите му се спряха на телескопа. След кратко колебание пристъпи към него. Блокът се очертаваше съвсем ясно. Прозорците на неговия апартамент бяха тъмни. Така и трябваше да бъде. Светлина имаше само в общия коридор на етажа.

После извъртя телескопа към прозорците на Ани Ламбърт, които също бяха тъмни. Може би още беше на работа. Роби се надяваше, че е прекарала добре почивния си ден. Защото го заслужаваше.

Само няколко секунди по-късно зърна колелото й, което се приближаваше по улицата. Тя скочи от него и започна да го бута към входа. Роби преброи нужните секунди и насочи телескопа към коридора на техния етаж. Вратите на асансьора се плъзнаха встрани и Ани се появи на площадката. Миг по-късно отключи входната врата на апартамента си и изчезна зад нея.

Роби извъртя телескопа. Ани подпря колелото на стената в антрето, свали якето и маратонките си и тръгна по чорапи към спалнята. Отби се в тоалетната, а минута по-късно Роби отново я зърна. Беше съблякла блузата си и навличаше някакъв домашен пуловер. Изведнъж му се прииска да отиде при нея, но желанието му се изпари почти веднага — в мига, в който младата жена вдигна от облегалката на креслото официална черна рокля, покрита с найлон. Тя отстрани найлона и я повдигна пред гърдите си. Беше дълга, без презрамки. После се пресегна и взе в ръце елегантно сако, към което добави чифт черни обувки с високи токчета.

По всичко личеше, че Ани ще прекара вечерта навън. И защо не, запита се Роби. После усети, че го обзема ревност. Една емоция, която го накара да се почувства странно.

Той седна, качи краката си на кожената табуретка и впери поглед в тавана. Чувстваше се адски уморен. Вече не помнеше кога е спал за последен път. Неусетно се унесе, но след известно време отново отвори очи. В замъгленото му съзнание се появи някакъв спомен и той посегна за телефона си. Натисна няколко бутона и на дисплея се появиха снимките, които беше направил на журнала за посетители в хосписа.

Не очакваше да открие кой знае какво, но все пак започна да ги разглежда. Единственото познато име беше това на Гейбриъл Сигъл, който се беше регистрирал преди около месец. Но човекът вече беше споменал, че някъде по това време е ходил да види Ван Бойрън.

Прехвърли се на следващата страница. Нищо. Тази след нея също не съдържаше нищо интересно.

После нещо привлече вниманието му. Не беше име, а дата. Оказа се, че от журнала липсва една цяла страница. Увеличи максимално снимката и се наведе над екрана. Откри това, което търсеше в долния ляв ъгъл, съвсем близо до рамката.

Миниатюрно късче хартия във формата на триъгълник, което положително би останало незабелязано за всеки, който разгръща журнала. Но Роби увеличи приближението докрай и го видя съвсем ясно: остатък от откъсната страница. Вероятно в момент, в който на рецепцията не е имало човек.

Но на кого му бе притрябвала страница от журнал за посетителите в някакъв си хоспис? Отговорът беше очевиден: на някой, който е искал да скрие името на точно определен посетител, дошъл при Елизабет ван Бойрън.

Брум? Гети? Уинд? Двама от тях? Или може би тримата заедно?

Сигъл твърдеше, че не е виждал Брум от десет години, а Гети и Уинд — още от Първата война в Залива. Касиди от своя страна заяви, че след войната е виждал единствено Гети.

Но имаше и друга възможност — някой от споменатите трима (или всичките заедно) да е научил за болестта на Ван Бойрън и да е дошъл да я види още когато състоянието й е било значително по-добро. Сигъл спомена, че тя ту идвала в съзнание, ту изключвала. Дали не бе казала пред тях нещо важно? Нещо, заради което се беше наложило и тримата да бъдат убити? Едно доста странно на пръв поглед предположение, което обаче не беше много по-различно от многобройните абсурдни теории, задръстващи напоследък съзнанието на Роби.

Той провери датите на страниците преди и след откъснатата. Беше станало преди осем дни. Сигъл бе пощаден, защото бе прекъснал посещенията си още преди месец. Рик Уинд бе убит пръв. Това най-вероятно бе станало веднага след евентуалното му посещение при Ван Бойрън. А ако Къртис Гети не се бе появил в хосписа, това обясняваше разгорещената дискусия в закусвалнята, на която свидетел бе станала сервитьорката Шерил Косман. Брум бе казал на Гети, а след това и на Уинд. Или в обратен ред. Роби нямаше как да бъде сигурен, преди да разбере кой от тях е ходил при болната жена. Но едва ли бе Гети, защото той нямаше кола, за да измине целия път до Манасас.

Не бяха допуснали никакъв риск. Ликвидирали бяха всички: съпрузи, съпруги, включително и една бивша, която на всичкото отгоре се оказваше и опасна юристка, работеща за правителството.

Семейство Брум бе успяло да се измъкне. Поне за малко. Но те ги бяха пипнали благодарение на неволната помощ на Роби.

Замисли се за момента, в който се бе появил апаратът за командно дишане. Беше поставен не само за да поддържа живота на умиращата жена, но и заради още нещо — да й попречи да говори в редките моменти на просветление.

За да не каже още нещо! Напъхали са тръбата в устата й, лишавайки я от възможността да говори.

Но причината за смъртта на бившите й колеги в армията несъмнено беше нещо, което бе успяла да им каже преди това.

Роби изскочи от апартамента и повика асансьора. Предстоеше му посещение в хосписа.