Дейвид Балдачи
Невинните (9)

8

Роби слезе във фитнес залата на приземния етаж. Наближаваше девет вечерта, но благодарение на универсалните си магнитни карти обитателите на блока можеха да я ползват по всяко време на денонощието. В едно отношение тренировките на Роби бяха абсолютно рутинни: никога не правеше едни и същи упражнения два пъти поред. Той не наблягаше специално на силата или издръжливостта, на пъргавината или координацията. Просто защото наблягаше на всичко. Неговите упражнения включваха най-малко две от изброените качества, а понякога и четирите.

Правеше набирания на лоста, увиснал с главата надолу, а след серия коремни преси обръщаше внимание и на плоските мускули, които натоварваше с помощта на медицинска топка. Американската армия разполагаше с активна фитнес програма, имитираща основните действия на войниците по време на бой. В нея се наблягаше на онези мускулни групи, които се използват най-често на фронта.

Роби се придържаше към същата концепция и правеше най-вече упражненията, които биха му помогнали да оцелее там навън. Те бяха свързани предимно със скокове, тласъци и напрягане на всички мускули от прасците нагоре, действащи в синхрон. Максимално натоварване на горната и долната част на тялото с помощта на пределно напрежение и натиск. Имаше страхотна фигура, но никога не сваляше фланелката си. Малцина го бяха виждали гол до кръста, за да демонстрира внушителната си физика. Това се случваше много рядко и само ако беше жизненонеобходимо за успешното изпълнение на поставената задача.

Вратата на залата се отвори в момента, в който той се беше набрал на лоста, облян в пот след половин час сложни йога упражнения.

Очите му срещнаха втренчения поглед на А. Ламбърт.

Тя нито се усмихна, нито го поздрави. Просто затвори след себе си и седна с кръстосани крака на тънкия дюшек в ъгъла. Роби се задържа на лоста в продължение на трийсетина секунди. Не защото искаше да я впечатли, а защото беше решен да натовари тялото си максимално, без да губи време. А и тя изобщо не го гледаше.

Накрая пъргаво скочи на пода. Грабна една кърпа и започна да бърше лицето си.

— Вие май сте единственият, който използва тази зала — обади се тя.

Роби свали кърпата и я огледа. Беше облечена с дънки и бяла тениска. Плътно прилепнали, без място за скрито оръжие. Това беше първото нещо, което той гледаше при нова среща. Независимо дали срещата бе с мъж или жена, млад или стар.

— Вие също сте тук — отбеляза той.

— Но не за да тренирам.

— А за какво?

— Имах тежък ден в офиса и искам да поразпусна.

Той бавно огледа малкото зле осветено помещение.

Застоялият въздух миришеше на пот и мухъл.

— Със сигурност има и по-приятни места за разпускане.

— Не очаквах да заваря някого тук — отвърна тя.

— С изключение на мен, както пролича от предишната ви забележка.

— Казах го само защото видях, че сте тук. Това ми се случва за пръв път. Никога досега не съм срещала жива душа в тази зала.

Той знаеше отговора, но въпреки това попита:

— Значи тежък ден в офиса, а? Къде работите?

— В Белия дом.

— Много впечатляващо.

— Понякога не е никак впечатляващо. А вие?

— Занимавам се с инвестиции.

— В някоя от големите фирми?

— Не, работя за себе си. Откакто се помня.

Роби придърпа кърпата около раменете си и добави:

— Е, ще ви оставя да разпускате…

Всъщност никак не му се тръгваше точно сега. Тя вероятно го усети, защото стана и се представи:

— Аз съм Ани Ламбърт.

— Здравейте, Ани Ламбърт.

Стиснаха си ръцете. Пръстите й бяха дълги, топли и изненадващо силни.

— А вие имате ли си име?

— Роби.

— Малко или фамилно?

— Фамилно. Пише го на кутията ми.

— А малкото?

— Уил.

— Май стана по-трудно, отколкото би трябвало — усмихна се тя.

— Не съм от най-общителните хора — призна той и с лека изненада установи, че отвръща на усмивката й.

— Аз също.

— Може би някой ден ще отидем да изпием по едно питие — каза той без никаква представа защо устата му изрича подобно предложение.

— Защо не? — небрежно отвърна тя. — Звучи добре.

— Лека нощ — рече Роби. — Приятно разпускане. — Той затвори след себе си и взе асансьора до своя етаж.

Първата му работа беше да набере един номер. Нямаше желание да го прави, но беше длъжен да докладва за всеки контакт. Беше убеден, че няма причини за тревога около Ани Ламбърт, обаче правилата си бяха правила. Тя щеше да бъде подложена на по-задълбочена проверка. При някакъв обезпокоителен резултат Роби щеше да бъде уведомен, а след това щяха да бъдат взети съответните мерки.

Докато седеше в кухнята, той се питаше дали изобщо трябваше да се обади. Отдавна вече не можеше да гледа на нещата нормално. Възприемаше като потенциална заплаха всяка проява на дружелюбно поведение. И по тази причина беше длъжен да докладва. Да уведоми дори за жената, която искаше да разпусне и която му беше казала „здрасти“.

Живея в свят, който отдавна е престанал да бъде нормален. Ако изобщо някога е бил такъв. Но това не може да продължава до безкрайност. Няма служебни правила, които забраняват едно питие в приятна компания.

Може би щеше да го направи някой ден. Излезе навън и пресече уличното платно. Небостъргачът отсреща предлагаше отлична гледка към блока му. Роби разполагаше с ключ за един празен апартамент на четвъртия етаж. Влезе вътре и бързо се насочи към отсрещния прозорец, който гледаше към улицата. Там беше монтиран телескоп, производство на една от водещите фирми в света. Включи го и насочи тръбата към собствения си блок. Направи малки корекции със съответните бутони и насреща му изплува част от сградата, ярка и контрастна.

Неговият етаж. Три врати по-нататък по коридора. Лампите светеха, щорите бяха вдигнати почти догоре. Въоръжи се с търпение и зачака. Десет минути, после още десет. За него това беше без значение.

Входната врата на Ани Ламбърт се отвори и затвори. Фигурата й се появи в коридора. Телескопът плавно я последва. Тя се отби в кухнята, отвори хладилника и извади кутийка диетична кока-кола. Той можеше да прочете дори най-ситните букви върху етикета. Тя затвори хладилника с лек тласък на бедрото. После наля половината от колата във висока чаша и я допълни с ром, който извади от шкафа над печката. Тръгна по коридора. На няколко крачки от спалнята смъкна ципа на дънките си, изрита ги на пода, а след това се наведе да ги хвърли в коша за пране. Постави чашата на паркета и съблече тениската си. Бельото й беше розово. Явно не си падаше по прашките, защото бикините покриваха почти целите й задни части.

Роби не видя подробностите, защото отмести обектива встрани още в момента, в който младата жена дръпна ципа на дънките си. Телескопът в ръцете му струваше близо петдесет хиляди, но той нямаше никакво намерение да го използва за жалко воайорство.

Върна се в блока си и се качи с асансьора до последния етаж. Заключена врата водеше към покрива. Ключалката не представляваше трудност за неговите умения. Той изкачи няколкото стъпала до покрива, пристъпи към ръба и се загледа в града.

Вашингтон, окръг Колумбия, също го гледаше. Нощем беше красив. Осветените паметници бяха наистина величествени. По личното мнение на Роби Вашингтон беше единственият град в САЩ, който можеше да съперничи на най-хубавите европейски градове по външна декорация.

Но този град криеше и своите тайни. Роби и хората като него бяха част от тях.

Обърна се, седна с гръб към стената и вдигна глава към небето. А. Ламбърт вече се беше превърнала в Ани Ламбърт. Да научи това от документите не беше същото като да го чуе лично. В доклада си по телефона не каза нищо друго, освен че е дружелюбна.

Тежък ден в офиса. Трябвало й място да поразпусне. Това го разбираше много добре. Той също беше имал тежки дни в службата. И също беше изпитвал нужда от разпускане. Но никога не си го беше позволявал.

Взе душ, облече чисти дрехи и препаса оръжието си. Беше време за работа.