Дейвид Балдачи
Невинните (78)

77

Ванс погледна в огледалото. Зад тях действително летеше огромен черен джип. Приличаше на тумбест реактивен самолет.

Тя скочи на газта и беемвето се понесе напред.

— Според теб ченгета ли са или федерални?

Задното стъкло се пръсна. Джули изпищя и се просна на седалката, а куршумът мина между Ванс и Роби и напука предното стъкло.

— Не са нито ченгета, нито федерални — отвърна с напрегнат глас Роби.

Ванс натисна спирачките и рязко нави волана. Колата поднесе наляво, но преодоля центробежните сили и полетя по една от страничните улички.

— Направи нещо, за бога! — процеди тя.

Роби се обърна към Джули, която продължаваше да се притиска към седалката.

— Разкопчай колана и лягай на пода! — заповяда той.

— А ако катастрофираме и аз съм без колан?

— Това е последната ти грижа.

Джули щракна колана и се пъхна в пространството между седалките. Роби се прицели и стреля през строшеното задно стъкло. Куршумът попадна в предната решетка на джипа. Точно там, където искаше — в радиатора. Но след това отскочи със звучен звън.

— Брониран е — промърмори той.

Следващият му изстрел попадна в лявата предна гума. Каучукът би трябвало да се разкъса, но не се случи нищо.

— Система за движение със спукани гуми — определи с въздишка той. — Умно.

— След като е брониран, би трябвало да му избягаме — подхвърли Ванс.

— Зависи от конските му сили — отвърна Роби и отново натисна спусъка.

Част от предното стъкло на черния джип се напука, но това изобщо не се отрази на скоростта му.

— Е, все пак не са съвършени — промърмори той.

В следващия миг зърна пушката, която се появи от десния преден прозорец. Моментално разбра, че не става въпрос за обикновена пушка, сграбчи кормилото и рязко го завъртя надясно. Колата напусна платното, преодоля бордюра и спря в някакъв двор.

Миг по-късно пушката избълва плътен автоматичен откос. Най-малко десет патрона. Паркираната в пряката кола избухна в пламъци.

Тежкият джип не успя да вземе завоя и продължи напред. Разнесе се скърцане на спирачки, последвано от ръмжене на скорости. Водачът беше включил на заден ход.

Ванс подаде газ, а Роби ловко завъртя кормилото и беемвето изскочи обратно на пътя.

— Какво беше това, по дяволите? — попита с разтреперан глас тя.

— Викат му „ковашки чук“ — отвърна Роби. — Сериозно бойно оръжие. Познах го по специалния пълнител, който е доста широк. Улучил е резервоара на онази кола. — Той махна напред и добави: — На следващата пресечка завиваш вляво, а веднага след това надясно. После настъпваш педала до дупка. Докато те се ориентират, ние вече ще бъдем далече.

Ванс изпълни указанията и не след дълго се озоваха на пуст път, който щеше да ги отведе далече от мястото на стрелбата. От всички страни се чуваше вой на сирени.

Джули се върна на седалката и си сложи колана, като преди това почисти ситните стъкълца от косата си.

— Добре ли си? — попита Роби.

Тя кимна, но не каза нищо.

Очите му пробягаха по вътрешността на купето.

— Къде ти е раницата? Забрави я в къщата ли?

Тя отново кимна.

— Какво се промени, Роби? — тихо попита Ванс.

Той прибра пистолета в кобура си и я погледна.

— Я повтори.

— Досега не искаха да ни убиват, а просто да ни изплашат до смърт или Бог знае какво. Но вече е ясно, че намеренията им са да ни ликвидират. Затова питам: какво се е променило?

— Куп неща може би — отвърна той. — Трудно е да разгадаем намеренията им, без да сме наясно с крайната цел на играта. И с нашата роля в нея.

— Значи трябва да разберем каква е крайната цел — тръсна глава Ванс.

— Лесно е да го кажеш — отбеляза Джули.

— Какво се е променило?

Този път въпросът беше зададен от самия Роби. Ванс и Джули се спогледаха.

— Нали и аз това питам — каза агентката.

Той замълча, заковал поглед в пътя. Вече беше сигурен, че се е добрал до нещо съществено. Най-после.