Дейвид Балдачи
Невинните (80)

79

Погледна листовете едва след като запали двигателя на колата — едно скромно на вид кафяво шеви. Изписаните върху тях имена се оказаха само три. Четирима от бойците във взвода на Уинд, Гети и Брум бяха починали, при това отдавна. Задачата му се улесняваше, поне на пръв поглед. А фактът, че и тримата живи бяха местни хора, я улесняваше още повече. Разпечатката съдържаше имената и адресите им, плюс кратка справка за кариерата им в армията. Военните поддържаха отличен архив.

Роби пъхна листовете в джоба си, включи на скорост и се насочи към изхода на малкия строго охраняван комплекс. По обратния път към къщичката във Вирджиния си мислеше за Конърс в неговата малка кутийка. Този човек го беше научил на почти всичко, което му беше необходимо за работата. Но връзката им прекъсна в момента, в който Конърс се оттегли от активна дейност и Роби зае мястото му. Причина за това бяха непрекъснатите му пътувания по света, но той все още пазеше жив спомен за първата им съвместна мисия. След убийството Конърс целуна цевта на пушката си. На въпроса на Роби защо го прави, той отвърна: „Защото тя е единственото нещо, от което зависи дали ще бъда тук, или няма да бъда“.

Малцина бяха хората, които не можеха да бъдат купени при никакви обстоятелства. Шейн Конърс беше един от тях.

За да бъде сигурен, че не го следят, Роби измина последните петнайсет километра по заобиколни пътища.

Прибра се във фермата рано сутринта. Ванс беше будна и го чакаше в коридора с пистолет в ръка и загрижено изражение. Джули спеше на канапето в дневната.

— Откъде се сдоби с тази кола? — попита го тя.

— От същото място, от което се сдобих с това — отвърна Роби и размаха разпечатката.

Двамата погледнаха към спящата Джули, свила се като коте на канапето.

— Не пожела да се качи горе — прошепна Ванс. — Очевидно искаше да е максимално близо до мен.

Той се обърна и тръгна към кухнята. Ванс го последва. Седнаха и се заеха да преглеждат имената и адресите.

— Трима души — промърмори Ванс. — Двама мъже и една жена. Как мислиш да действаме? Може би пак ще трябва да се разделим?

— Мисля, че не. Вече са предупредени от идеята на Джули и вероятно знаят какво ще предприемем.

— Тоест ще ни дебнат някъде наблизо около тези адреси?

— Дори нещо повече.

— Какво?

— Може би ще направят така, че и тримата да изчезнат.

— Ще ги убият?

— Ако убият двама, значи са свършили част от нашата работа — жив ще остане само онзи, който ни трябва. Но ако ликвидират всички, автоматично ни връщат на изходна позиция.

Ванс остави пистолета си на масата и разтърка очи.

— Трябва да поспиш — каза Роби.

— Кой ми го казва! — поклати глава тя.

— Аз ще поема първото дежурство, а ти поспи няколко часа.

— След няколко часа ще е осем. Тогава съвсем няма да легнеш да спиш.

— Всъщност чувствам се бодър — отвърна той.

Тя стисна ръката му над лакътя.

— Това пък какво беше? — учуди се той.

— Проверявам дали си човек или извънземен. Вече видях, че можеш да кървиш, но за всеки случай.

— Значи започваме да издирваме тези хора един по един, макар и да знаем, че някой ще ни чака — каза Роби.

— Което означава, че всички козове са в техните ръце — добави Ванс. — Във всеки момент могат да решат, че тези хора трябва да изчезнат.

— Но има и една малка подробност.

— Каква?

— Може би един от тези хора ще им трябва, за да свърши определена работа.

— Каква работа?

— Ако знаех, нямаше да седя тук и да се чудя какво да правим.

— А Джули? Не можем да я оставим тук, но би било глупаво да я вземем със себе си.

— Идвам, независимо дали е глупаво или не!

Обърнаха се едновременно. Джули стоеше на прага.

Във все още сънливия й поглед се четяха гняв и обида.

— Много те бива да подслушваш! — възкликна Ванс.

— Това е единственият начин да науча нещо от вас двамата! — не й остана длъжна Джули.

— Опасно е — намеси се Роби.

— Кажи ми нещо ново — отвърна с равен тон момичето и седна при тях. — Вече стреляха по мен, за малко не ме вдигнаха във въздуха, видях как убиват родителите ми. Освен това ме преследваха — както пеша, така и с кола. След всичко това аргументът „опасно“ ми се струва доста безсмислен.

Ванс погледна Роби и се усмихна леко.

— Признавам, че в определени моменти логиката й е повече от убедителна — каза тя.

— Що за логика е това? — възрази Роби. — Нима трябва да те излагаме на поредната опасност само защото си преживяла всичко, което изброи?

— Не се чувствай отговорен за мен, Уил — рече Джули, прибра няколко непокорни кичура зад ушите си и мрачно добави: — Защото не си!

— Хей, я престанете! — намеси се с помръкнало лице Ванс. — Само това ни липсва — да се наежите един срещу друг!

— Аз съм отговорен за теб! — натъртено рече Роби. — Отговорен съм от момента, в който напуснахме онзи автобус!

— Изборът си беше твой! Аз съм жертва на обстоятелствата.

— Но все пак жертва, нали?

— Искам да разбера защо убиха родителите ми. Нищо друго не ме интересува. — Очите й се местеха от Роби към Ванс и обратно. — Затова не се чувствайте отговорни за онова, което може да ми се случи.

— Искаме само да ти помогнем, Джули! — каза Ванс.

— Не съм играчката, която ще те накара да се почувстваш по-благородна, ясно? Нито пък нещастното сираче, на което всички искат да помогнат, като го натикат у някое приемно семейство! Тук става въпрос за нещо съвсем друго.

— Щеш, не щеш, вече си вързана с нас — намеси се Роби. — Ако не бяхме ние, сега щеше да си мъртва.

— И без това се чувствам като мъртва!

— Разбирам. Но да се чувстваш и наистина да си са две различни неща.

— Защо трябва да се доверявам на когото и да било? — повиши тон тя.

— Аз пък мисля, че ние заслужихме доверието ти! — остро отвърна Роби.

— Помисли пак! — отвърна Джули и напусна стаята.

— Тя е още дете, Роби — обади се успокоително Ванс. — Дете, което е останало без родители и умира от страх.

— Знам — кимна Роби, засрамен от избухването си.

— Длъжни сме да останем заедно, докато всичко това приключи.

— Лесно е да се каже.

— Защо?

— Събитията могат да се развият по крайно неблагоприятен начин.

— Кои събития?

— Ти трябва да си лоялна към ФБР, Ванс. Не към мен.

— Остави ме сама да преценя това — промълви тя и докосна ръката му. — Присъствието ми тук ясно показва накъде е насочена лоялността ми.

Той задържа очи върху лицето й за няколко мига, после стана и излезе. Озадачена и изненадана, Ванс остана да гледа след него.