Дейвид Балдачи
Невинните (30)

29

Роби остави агент Ванс да се оправя с новия труп. Бързо беше установено, че това е Рик Уинд, но за причината на смъртта се наложи да изчакат становището на съдебния лекар. Проверката на охранителната камера установи, че някой е прибрал записващия диск. В момента Роби се намираше в дома си и чукаше на компютъра. Това, което написа, нямаше връзка с убийството на Джейн Уинд и бившия й съпруг, а нещо съвсем друго. Поне засега.

Срещу името Джералд Диксън изскочиха толкова много материали, че проверката им беше невъзможна. Така се случваше с всички често срещани имена. Роби смени тактиката. Излезе от Гугъл и извика на екрана една по-особена база данни, до която имаше достъп. Бавно и постепенно стигна до едно-единствено име. Адресът му обаче беше различен от онзи, който Джули беше дала на шофьора на таксито.

Вниманието му беше привлечено от един ред в личните данни на човека, наречен Джералд Диксън. Оказа се, че той и съпругата му участват в Програмата за подпомагане на бездомни деца. Записа си адреса, а след това провери проследяващото устройство. Оказа се, че то има достатъчно обхват, за да стигне до дома му. Джули все още се намираше в онзи долнопробен хотел. Това му се стори малко необичайно, но момичето може би се страхуваше да не бъде открито. Във всеки случай беше забравила намеренията си да напусне града.

А Роби се запита какво я е накарало да промени решението си. Може би къщата, в която се беше отбила? Той със сигурност щеше да изясни тази загадка, но преди това трябваше да се отбие на едно друго място.

Джералд Диксън живееше в двуетажна къща близнак, която се намираше в доста занемарен квартал. Отговорът на почукването се забави доста, въпреки че от вътрешността на къщата долитаха най-различни шумове. Когато вратата най-сетне се отвори, на прага застана мъж със зачервени бузи, кръвясали очи и дъх на освежител за уста.

Кретенът се е шамаросвал, за да изтрезнее, а след това е изгълтал половин шишенце „Листерин“, за да скрие вонята на алкохол, безпогрешно отгатна Роби. Очевидно стандартите за приемни родители в тази страна бяха паднали неимоверно много.

— Да? — недружелюбно попита мъжът.

— Джералд Диксън?

— Кой го търси?

Роби му показа значката си.

— Аз съм от Вътрешни разследвания.

Диксън отстъпи крачка назад. Беше само с два-три сантиметра по-нисък от Роби, но болезнено слаб. Косата му беше почти опадала, въпреки че едва ли беше на повече от четирийсет. Имаше бледата полупрозрачна кожа и нервните маниери на човек, чието тяло и мозък са отдавна натровени от злоупотреба с алкохол и наркотици.

— Вътрешни разследвания, а? — подхвърли той. — Това полиция ли значи?

— Значи много неща, свързани с вашето положение — хладно отвърна Роби. — Може ли да вляза?

— Защо?

— Трябва да си поговорим за Джули.

Още от самото начало Роби беше убеден, че момичето му е казало истинското си име.

Лицето на Диксън се разкриви в гневна гримаса.

— Ако я намерите, й кажете веднага да се прибира! — изръмжа той. — Ако не е тук, няма да ми платят!

— Избяга ли?

— Точно така.

— Може ли да вляза?

Диксън се навъси, но кимна и отстъпи, за да му направи път.

Отвътре къщата изглеждаше точно толкова занемарена, колкото и отвън. Седнаха на някакви паянтови столове. Наоколо се виждаха няколко коша с мръсно пране. Веднага след като почука, Роби остана с впечатлението, че някой нарочно разхвърля дрехите си по пода. Не пропусна да забележи и купчината вестници под насрещния стол, които бяха струпани до отворена кутийка бира. Какво ли още има там, запита се той. Седалката под него беше ужасно твърда. Едва ли беше от възглавницата.

В стаята се появи дребна жена с налети форми, облечена с впити в бедрата дънки и прилепнала блуза. Беше около трийсетгодишна, не повече. С кестенява коса и тежък грим. Имаше вид на човек, който изобщо не знае на кой свят се намира. Тя избърса ръце в панталоните си, запали цигара и се втренчи в Роби.

— Кой е тоя?

— Някакъв от някакви си „Вътрешни разследвания“ — изломоти Диксън.

Роби си направи труда да й покаже значката си.

— Тук съм, за да поговорим за Джули — обяви той, замълча за момент и добави: — А пушенето в присъствието на деца е забранено.

Жената смачка цигарата си направо върху масата.

— Съжалявам — промърмори тя, но от тона й личеше, че изобщо не й пука.

— А Джули я няма — остро добави тя. — Избяга. Никога не е оценявала това, което правим за нея.

— А вие сте…? — вдигна вежди Роби.

— Казвам се Пати. Омъжена съм за Джери.

— За колко деца се грижите?

— За две, без да броим онова лайно Джули.

— Ще ви помоля да не използвате подобни епитети за децата, които са ви поверени! — каза рязко Роби.

Пати погледна съпруга си.

— Ама тоя да не е от Програмата?

— Каза, че е от Вътрешни разследвания — отвърна със сломен глас Джералд. Сякаш го бяха предали.

— Достатъчно е да знаете, че работя за правителството — отсече Роби. — Къде са другите деца?

— На училище — майчински се усмихна Пати. — Всеки ден водим малките ангелчета на училище.

Доловил някакъв шум от горния етаж, Роби вдигна глава.

— Имате ли свои деца?

Джералд и Пати нервно се спогледаха.

— Имаме две, но още са малки, за да ходят на училище — отвърна съпругът. — Горе са и четат книжки. Много са развити за възрастта си.

— Ясно — кимна Роби и извади бележник от джоба си. — А сега да поговорим за Джули.

При вида на пистолета под якето му очите на Джералд Диксън се разшириха от ужас.

— Вие сте въоръжен!

— Точно така — кимна Роби.

— Мислех, че сте от Програмата — объркано смотолеви Пати.

— Посещението ми е свързано с нея. А на вас двамата ви препоръчвам да ми сътрудничите, ако не искате да си имате сериозни неприятности.

Беше стигнал до извода, че няма смисъл да се прави на любезен с тези кретени. Нямаше нито време, нито желание затова.

Джералд изпъна рамене, а Пати седна до него.

— Разкажете ми за Джули — нареди Роби.

— Загазила ли е? — попита Джералд.

— Искам пълни сведения за нея — отсече Роби. — Пълните имена, биография, как е попаднала при вас. Всичко.

— Нима не разполагате с тези сведения? — попита Пати.

— Тук съм за потвърждение на сведенията, с които разполагаме, госпожо Диксън — отвърна с каменно лице той. — Съобразявайте се с молбата ми за пълно сътрудничество и не забравяйте за последиците, в случай че не получа такова.

Джералд смушка жена си в ребрата.

— Затваряй си устата! — изръмжа той. — Аз ще се оправям. — Обърна се към Роби и започна: — Казва се Джули Гети. Дойде при нас преди около три седмици.

— Възраст?

— Четиринайсет.

— Защо са я изпратили в приемен дом?

— Защото родителите й не могат да се грижат за нея.

— Това е ясно. Но защо? Починали ли са?

— Едва ли. Вижте, хората от Програмата не говорят много за тези неща. Те просто ни водят децата, за които трябва да се грижим.

— Все едно че са наши — забързано добави Пати.

— Но без да броим онова лайно Джули, нали? — засече я Роби.

Жената поруменя и погледна в краката си.

— Не исках да кажа точно това.

— Истината е, че Джули е доста устата — намеси се Джералд. — Говори прекалено много.

— Но вече не е тук, така ли?

— Много се тревожим за нея — смотолеви Пати.

— Предполагам, че вече сте докладвали за бягството й — подхвърли Роби.

Съпрузите се спогледаха.

— Амиии… — колебливо проточи Джералд. — Надявахме се, че ще се върне.

— Затова решихме да изчакаме — бързо добави Пати.

— Бягала ли е и преди?

— Не, този път беше кротка. До снощи, разбира се…

— Този път? — попита Роби и вдигна глава от бележките си. — Колко пъти са я изпращали при вас?

— Три.

— И защо си тръгваше?

— Не знам точно — отвърна Джералд. — Мисля, че се бяха появили родителите й. Служителката от Програмата май спомена, че вече те ще се грижат за нея, но не след дълго я изпращаха отново.

— Кога я видяхте за последен път?

— Снощи, малко след като й поднесох много вкусна вечеря — мазно рече Пати.

Роби с мъка потисна желанието си да извади пистолета и да стреля над главата й.

— А кога открихте, че е избягала?

— Днес сутринта, защото не слезе.

— Това означава ли, че не проверявате любимите си „пиленца“ през нощта?

— Тя беше изключително затворена — забързано отговори Джералд. — Не искахме да я безпокоим.

Роби се наведе и измъкна кутийката бира изпод стола.

— Мисля, че разбирам защо — хладно рече той и размаха длан пред лицето си. — Я по-добре отворете прозорците, че ще ме удушите с тая воня на трева.

— Ние не употребяваме наркотици — възмути се Джералд.

— А аз нямам представа чия е тази бира — размаха ръце Пати.

— Не съм си и помислил друго — мрачно кимна Роби. — Да ви се е обадила по-късно?

И двамата поклатиха глави.

— Допускате ли, че някой иска да й причини зло?

Семейството изглеждаше искрено изненадано от въпроса.

— Да не би да й се е случило нещо? — попита Джералд.

— Отговорете на въпроса. Да сте виждали непознати наоколо? Или подозрителни автомобили?

— Нищо подобно — отвърна Джералд. — В какво, по дяволите, се е забъркала? Да не е станала част от някоя банда?

Пати ахна и притисна длан към внушителния си бюст.

— Може ли и ние да сме в опасност?

— Не изключвам подобна възможност — отвърна Роби и затвори бележника си. — На някои хора им е все едно кого ще наранят. — Наложи му се да направи доста усилия, за да потисне усмивката си.

После стана и отмести възглавничката от стола си. Оказа се, че под нея се крие цяла лаборатория — торбичка от кока, няколко флакончета с кафява течност, две спринцовки с капачки и дебели ластици, използвани за стягане на вените и по-лесно инжектиране.

— Следващия път се постарайте да скриете тази аптека на по-закътано място — подхвърли той.

Домакините се вторачиха в пода, напълно лишени от дар слово.

 

 

Малко по-надолу по улицата Роби срещна някаква жена с плик в ръце, придружена от двама полицаи.

— Случайно да търсите семейство Диксън? — спря я той.

— Да. Кой сте вие?

— Обикновен гражданин, който иска да се увери, че на такива като тях никога повече няма да поверяват отглеждането на деца.

— Желанието ви вече е изпълнено — отвърна жената и размаха плика.

После решително продължи напред, следвана от полицаите.

Роби направи няколко крачки в противоположна посока, после спря, доловил сигналите на уреда, окачен на китката му. Джули Гети най-сетне се беше раздвижила. А той беше почти сигурен, че знае къде отива тя.