Дейвид Балдачи
Невинните (25)

24

Джули влезе в някакъв евтин хотел, притиснат между два празни блока. Роби спря мотора си отпред и погледна през витрината. Тя се регистрираше, използвайки кредитна карта.

Дали е на нейно име, запита се той. Ако е така, това би било конкретен сигнал за преследвачите й.

Минута по-късно тя се насочи към асансьора. Роби прекъсна наблюдението си, но това все още не означаваше, че е приключил с нея. Вдигна мотора на стойката му и влезе във фоайето. Човекът на рецепцията беше възрастен, със строга физиономия. От онези, които няма да нарушат правилата дори да им се наложи да загубят работата си.

— Дъщеря ми е отседнала при вас — обърна се към него Роби. — Докарах я тук, защото й предстои стаж в Конгреса. Предупредих я да използва своята карта „Америкън Експрес“, защото тази, която й дадох, беше хакната, но мисля, че е забравила. Опитах се да се свържа с нея по телефона, но явно го е изключила.

— Госпожицата току-що пристигна — резервирано отговори възрастният администратор. — Защо не я попитате сам?

— В коя стая е?

— Нямам право да ви давам подобна информация — каза човекът. — Забранено е.

На лицето на Роби се изписа раздразнението, което би изпитал всеки баща.

— Не бихте ли ми помогнали, сър? — попита той. — Никак не ми се ще данните й да попаднат в ръцете на някой кибер мошеник.

Човекът сведе поглед към входящия журнал пред себе си и кисело обяви:

— Това може да ми донесе големи неприятности.

Роби изпусна тежка въздишка и измъкна двайсетачка от портфейла си.

— Дали това ще ви помогне да се справите с неприятностите си?

— Едва ли — поклати глава онзи. — Но две такива със сигурност.

Роби прибави още една банкнота.

— Окей. Използваната карта е „Виза“, издадена на името на Джералд Диксън.

— Това съм аз — кимна Роби. — Но имам две карти на „Виза“. Може ли да видя номера?

— Можете, но срещу още една двайсетачка.

Роби демонстрира нужната доза възмущение, след което се съгласи. Един поглед му беше достатъчен, за да запомни цифрите. Джералд Диксън най-после попадна в плен.

— Така си и мислех — промърмори той. — Точно тази карта ми създава проблеми.

— Вече я използвах, човече — злорадо обяви хиената. — Нищо не мога да направя.

— Благодаря за нищото — промърмори Роби, обърна се и напусна хотела.

Разбира се, че щеше да открие кой е този Джералд Диксън, но засега беше доволен. Момичето беше в относителна безопасност. Това означаваше, че е време да обърне внимание и на своите проблеми.

Той яхна мотора и пое към жилището си. Преди да влезе в блока, си направи труда да го огледа както отпред, така и отзад. Качи се пеша. Не срещна никого. По това време всички бяха на работа. Отключи входната врата и предпазливо надникна вътре. Всичко изглеждаше наред.

Трябваха му пет минути да се увери, че апартаментът е празен. Всички малки капани изглеждаха недокоснати — парченцето хартия, пъхнато под една от вратите, конецът на вратичката на чекмеджето и още някои дреболии.

Преоблече се с бяла риза и спортно сако, след което отвори сейфа, скрит зад шкафчето с телевизора. Комплектът с резервните документи беше на мястото си. Отдавна не ги беше използвал. Пъхна ги във вътрешния джоб на сакото си и се насочи към вратата.

По негово настояване срещата щеше да се състои на публично място. В хотел „Хей-Адамс“ срещу парка „Лафайет“, от чиято отсрещна страна беше Белият дом. Вероятно най-охраняваният район в света, помисли си той. Дори неговата служба нямаше как да го ликвидира незабелязано на подобно място.

Срещата щеше да се проведе в зала „Джеферсън“ — продълговат ресторант на няколко стъпала над входното фоайе. Роби умишлено подрани, надявайки се да види кой още изгаря от нетърпение да се срещне с него.

Седна и зачака. Минута преди уговорения час във фоайето влезе шейсетгодишен мъж с не особено скъп костюм, червена вратовръзка и лъснати обувки. От цялата му осанка се излъчваше авторитетът на дългогодишен държавен служител, разполагащ с повече власт, отколкото с пари. Придружаваха го двама високи младежи.

Това бяха горилите. Издутите отпред сака подсказваха за скрито оръжие, а тънките жички, които водеха от яките към миниатюрните слушалки в ушите им — за наличието на жива връзка с невидими подкрепления.

Младежите последваха възрастния мъж в зала „Джеферсън“, но не седнаха при него. Вместо това заеха позиция край стената, откъдето имаха отлична видимост към входа. Преди това се погрижиха да изберат ъглова маса, далече от прозорците.

Един от тях извади малка кутийка от джоба си и я постави върху пианото в далечния край на ресторанта.

Устройство за „бял шум“, комбинирано със заглушител, разпозна го Роби. Преди време му се беше наложило да използва такова. Евентуалните електронни подслушватели в залата щяха да получат само хаотичен и неподлежащ на разкодиране шум.

После дойде и неговият ред. Застана на входа на ресторанта, така че да бъде видян. Пристъпи към масата едва след като възрастният мъж кимна. Това беше знак за охраната, че именно той е очакваният гост.

Въпреки че наближаваше обед, залата беше абсолютно празна. Роби си даваше сметка, че това не е случайно. Нямаше дори обслужващ персонал. На практика ресторантът беше затворен. Това означаваше, че ако огладнее, ще трябва да хапне на някое друго място. Съмняваше се, че по време на срещата ще бъде сервирано ядене.

Седна на масата на възрастния мъж. Диагонално от него, с гръб към съседната стена.

— Радвам се, че дойде — рече мъжът.

— Имаш ли име? — попита Роби.

— Наричай ме „Синия“.

— Добре, Синия. Но въпреки това ще трябва да ми покажеш някакви документи.

Непознатият бръкна в джоба си и му показа значка и служебна карта. На последната имаше снимка и наименование на позицията, но без име. Този човек действително заемаше висок пост в организацията. Доста по-висок от очакванията на Роби.

— Добре, да започваме. Джейн Уинд? Ти ми каза, че е от нашите, и аз си направих труда да я проверя. Работила е в ОКР, Отдела за криминални разследвания към Министерството на отбраната.

— А видя ли паспорта й?

— Пътувания до Близкия изток и Германия. Но ОКР има офиси в тези страни.

— Които са служили за отлично прикритие.

— Била е юрист?

— Дори нещо повече.

— Какви задачи е изпълнявала за вас?

— Наясно си, че не може да имаш достъп до подобна информация.

— Тогава защо съм тук?

— За да ти осигуря въпросния достъп. Точно това възнамерявам да направя в момента.

— Добре, ясно.

— Но първо искам да чуя от теб какво се случи снощи.

Роби започна да говори. Вече беше наясно, че няма смисъл да крие каквото и да било. Разбира се, не спомена нито за Джули, нито за взривения автобус. Бе убеден, че това е съвсем отделна история.

Облегнат на стола си, Синия мълчаливо го слушаше. Не каза нищо и когато той млъкна. Роби остана с впечатлението, че човекът насреща му може да допълни разказа с още много детайли.

— Агент Уинд е изпълнявала оперативни задачи в продължение на много години — започна най-сетне Синия. — Както вече споменах, тя е била много добър агент. След раждането на децата е прехвърлена в Главния инспекторат на Министерството на отбраната, но продължава активното си сътрудничество с ОКР. Разбира се, продължава да работи и за нас.

— Как тогава се е озовала в списъка на мишените? — попита Роби. — И как изобщо може да се случи такова нещо? Знам, че работим под прикритие, но все пак сме част от организация със съответното счетоводство и бюджет.

— Разни корумпирани служители пилеят милиарди от парите на данъкоплатците — въздъхна Синия. — Това се случва непрекъснато, при това в организации, които са далеч по-добре финансирани от нас. И продължава да се случва. Когато един човек или малка група хора притежават достатъчно решителност, те могат да постигнат невъзможни неща.

— Снощи я видях да влиза в блока, но без децата.

— Вероятно са били при гледачката, която доскоро е живяла в същия блок.

— Добре, ясно. Но на какво се е натъкнала Уинд, за да се стигне до отстраняването й?

— Откъде знаеш, че се е натъкнала на нещо? — любопитно го изгледа Синия.

— Живее в скапан блок с две малки деца. Масата в дневната е отрупана с документи. Човек не носи поверителни материали у дома си, които разхвърля навсякъде. Следователно работата й не е секретна. Печатите в паспорта й сочат, че за последен път е пътувала в чужбина преди две години. Вие твърдите, че вече не е била оперативен агент. Малкото й дете няма и година. Вероятно то е било причината да бъде преместена. След това работи върху нещо, което е било смятано за рутинно. В един момент обаче се натъква на информация, която автоматично я превръща в мишена. Лично аз се съмнявам, че тази информация е била свързана с пряката й работа.

Синия го изслуша и одобрително кимна.

— Впечатлен съм от анализа ти, Роби.

— Остават куп въпроси. Имате ли представа на какво се е натъкнала?

— Не, нямаме. Но и ние не мислим, че е било нещо, което има връзка с пряката й работа.

— Защо искате точно аз да бъда връзката ви с ФБР? Това е огромен риск, особено ако разберат с какво съм се занимавал през последните дванайсет години.

— Няма как да разберат.

— Сам каза, че ако са изпълнени с решимост, отделният човек или малка група хора могат да постигнат много.

— Нека чуя теорията ти.

— Някой е научил какво е открила и е побързал да докладва където трябва. Сред нас има шпиони и това е видно от начина, по който действаха моят наблюдаващ и хората около него. Така се стига до нанасянето на удара. Не са били сигурни, че аз ще свърша работата, и са си довели подкрепление. Не са имали никакви скрупули да ликвидират едно невръстно дете заедно с майка му. После ти ми казваш, че наблюдаващият е бил преместен на друга работа. Което е лъжа. Не съм тук, за да слушам лъжи от теб.

— Какво те кара да мислиш, че е лъжа?

— Той ми заповяда да убия Уинд, но от теб разбирам, че не е бил оторизиран за това. Следователно е бил предател, а вие не местите предателите на друга работа. Ако все още го държите под ключ, нямаше да ме питате какво се е случило в онзи апартамент. Това означава, че наблюдаващият е изчезнал заедно с помагачите си. За каква бройка говорим?

— Според нас става въпрос за поне трима души, но може да са и повече — отговори Синия.

Роби го гледаше и мълчеше.

Възрастният мъж наведе глава и започна да си играе с посребрената лъжица върху снежнобялата ленена покривка.

— Нещата не вървят на добре — промърмори той.

— Това беше изявлението на годината! Какво точно искате от мен?

— Трябва да контролираме разследването, но по възможно най-незабележимия начин. Официално ще бъдеш специален агент на ОКР, но ще докладваш само на мен. Ще ти бъдат предоставени всички необходими документи, плюс надеждно прикритие. Мисля, че вече са в апартамента ти.

Лицето на Роби помръкна.

— Току-що каза, че предателите са най-малко четирима. Ами ако са повече? Какво ще стане, ако в момента един от тях се намира в дома ми?

— Не, тези агенти са привлечени от съвсем други подразделения. Никога не са имали контакт с твоя наблюдаващ, а лоялността им не подлежи на съмнение.

— Ясно. Извинявай, но според мен това са пълни глупости.

— Все пак ще трябва да се довериш на някого, Роби.

— Не, не трябва. Значи никой няма нищо против да се включа в ловната дружинка, така ли?

— ОКР са в течение. Искаш ли да те свържа със съветника по националната сигурност? Или със заместник-директора на ЦРУ?

— В момента не се интересувам от това, което биха ми казали. Въпросът ми е защо избрахте точно мен?

— Защото не натисна спусъка, колкото и невероятно да ти звучи. Надяваме се, че ще постъпиш правилно, Роби. Ще добавя, че в момента няма много хора, на които бих гласувал подобно доверие.

Но в главата на Роби вече се оформяше и още една причина да потърсят услугите му.

Аз бях там. А това означава, че ще бъда перфектната жертва, ако нещата се объркат.

— Добре — каза той.

Разсъжденията му бяха конкретни и ясни. Би могъл да работи по случая само ако е сам, за да внесе в действията си необходимата доза решителност и чувство за справедливост. Всяка чужда намеса щеше да означава провал, при това с пряка заплаха за живота му.

Ако ще умирам, поне ще го направя по собствена воля.

Синия стана и му протегна ръка.

— Благодаря ти, Роби. Желая ти късмет.

Роби не пое протегнатата ръка.

— И двамата знаем, че почти никога не става въпрос за късмет — отвърна той, обърна се и напусна ресторанта. Светът отвъд стените на „Хей-Адамс“ изведнъж му се стори непознат и застрашителен. Доста повече, отколкото преди около час, когато се насочи към луксозния хотел.