Дейвид Балдачи
Невинните (42)

41

Роби се настани на един висок стол и протегна ръка към купчината мазни менюта на бара. Към него се приближи сервитьорка с избеляла синя униформа и недотам чиста престилка. Зад ухото й беше затъкнат молив. Беше около петдесетгодишна, с широки бедра и посивяла в корените изрусена коса.

— Какво да бъде? — попита тя.

— За начало чаша черно кафе.

— Веднага. Току-що заредих кафеварката.

— Казва се Шерил Косман — прозвуча в ухото му гласът на Джули. — Приятелка на мама. Добър човек.

Роби кимна леко, за да покаже, че е приел информацията.

Шерил му донесе кафето.

— Приличате ми на човек, който има нужда от малко месо, за да заглади косъма — обяви тя. — А нашето месо направо се лепи по кокалите. Бог ми е свидетел, че съм натрупала достатъчно, тъй като вече двайсет години не съм виждала ребрата си!

— Вие ли сте Шерил Косман? — попита Роби.

Смехът й секна.

— Кой пита?

Роби извади документите си. Най-напред й показа значката, а след това и служебната си карта.

— Загазила ли съм? — прошепна тя, замръзнала на мястото си.

— А има ли причина да е така?

— Само ако бачкането за жълти стотинки е престъпление.

— Не сте загазили, госпожице Косман — успокои я Роби.

— Наричай ме Шерил. Знам, че шикозното ни заведение е четири звезди, но въпреки това се опитваме да създаваме непринудена обстановка.

— Откога работиш тук?

— Вече не помня. Започнах още като ученичка в гимназията през ваканциите. А когато завърших, постъпих на постоянна работа. И така до днес. Не искам да мисля за това, защото ще се разплача. Целият ми живот мина в това скапано място.

Роби извади снимката на Джули и родителите й, която беше прибрал от къщата.

— Какво ще ми кажеш за тези хора?

Косман погледна снимката.

— Семейство Гети? Защо се интересуваш от тях? Да не би те да са загазили?

— А има ли причина да е така? — повтори въпроса си той.

— Не. Те са добри хора, които обаче не могат да се измъкнат от разни неща, в които са се забъркали. Момиченцето им си го бива. Казвам го в добрия смисъл на думата. Ако има някакъв шанс в живота, ще стигне далече. Умът й е като бръснач, отличничка е. Заляга здраво над книгите. Много пъти е идвала тук с цяла купчина. Веднъж се опитах да й помогна по математика и станах за смях, защото едва-едва събирам числата в сметките на клиентите. Но Джули е специална. Обичам го това дете!

— Обаче е била в приемно семейство — отбеляза Роби.

— За кратко, после се прибира. Сара, майка й, прави всичко възможно да си я прибира.

— А баща й?

— Къртис ли? Той също я обича, ама за нищо не става. Смърка прекалено много, ако ме питаш защо. Колко сиво вещество ще му остане в главата, след като се е надрусал с проклетата кока? Дори Айнщайн ще изперка от толкова много бял прах!

— Кога видя някой от тях за последен път?

Косман скръсти ръце пред гърдите си.

— Странно е, че ми задаваш този въпрос — обяви тя. — Днес Сара трябваше да е на работа, но нито дойде, нито се обади. Това не е типично за нея. Сигурно й се е случило нещо.

— Запой? — подхвърли Роби.

— По-скоро Къртис не е в състояние да стане от леглото и тя е останала да се грижи за него. Но утре със сигурност ще е тук.

Това няма как да се случи, помисли си Роби и чу как Джули подсмърча в ухото му.

— А съдържателят как приема тези неща? — попита той.

— О, той е препатил човек. Навремето си е взел дозата наркотици и много добре знае какво е. Просто си затваря очите. Но когато Сара е тук, никой не работи по-здраво от нея.

— А кога беше тук за последен път?

— Онзи ден, вчера беше в почивка. Смяната й свърши в шест, след дванайсет часа на крак. Това е истинско изтезание. Къртис мина да я вземе.

— На връщане от работа?

— Да. Складът му е на пет минути от тук. Редовно го прави, въпреки че тук улиците не са безопасни. Мисля, че това е мило от негова страна. Двамата много се обичат, но за съжаление си нямат нищо. Живеят в развалина. Нямат кола, нямат спестявания, нямат осигуровки. Но в замяна на това имат Джули, а това никак не е малко. Взискателни са към нея, защото не искат да свърши като тях. Дават всичките си пари, за да получи добро образование. Съвсем наскоро внесоха таксата за едно много добро училище, което предлага специална програма за надарени деца. Сара спечели парите, работейки извънредно. Постоянно си говорим за Джули, когато се паднем в една и съща смяна. Къртис също работи извънредно в онзи склад. Когато иска, може да бачка като луд, въпреки че е наркоман. Готов е на всичко за дъщеричката си.

Роби чуваше съвсем ясно развълнуваното дишане на Джули в слушалката. Ръката му се плъзна под якето и изключи радиостанцията.

— Често ли виждаш Джули? — попита той.

— О, да — кимна жената. — Идва тук, сяда в някое сепаре и си подготвя домашните, докато смяната на майка й приключи. После тримата се прибират заедно у дома.

— Когато не е в приемното семейство, нали?

— Да, разбира се. За съжаление е по-често там, отколкото при родителите си.

— Напоследък забелязала ли си тук да се навъртат непознати хора?

Косман сбърчи вежди.

— Хей, да не им се е случило нещо?

— Просто събирам информация — уклончиво отвърна Роби.

— На значката ти пишеше ОКР.

Това го изненада. Малко хора обръщаха внимание на абревиатурата.

— Откъде знаеш за тази служба?

— Имаме няколко стари клиенти, един от които е служил в ОКР — поясни жената. — Но какво общо имат Гети? Доколкото ми известно нито Къртис, нито Сара са работили за вас.

— Пак повтарям, че събирам информация и нищо повече. Някой от тях да ти се е сторил напрегнат напоследък?

— Случило им се е нещо! — извика Косман и очите й започнаха да се пълнят със сълзи. Неколцина клиенти се обърнаха.

— Просто си върша работата, Шерил — отвърна Роби. — Няма проблем, ако не желаеш да отговаряш на въпросите ми. Можем да го направим и друг път.

— Не, не, всичко е наред. — Жената избърса очите си със салфетка и се посъвзе. — Май и аз имам нужда от едно кафе…

Роби я изчака да напълни чашата си.

— И тъй, бяха ли напрегнати или загрижени през последните дни?

— Май да — кимна тя. — Най-вече Сара. За Къртис не мога да кажа, защото той винаги е наежен и трудно се побира в кожата си. Предполагам, че това е от дрогата.

— А ти попита ли Сара какво я тревожи?

— Не съм. Мислех, че е заради Къртис или защото отново бяха изпратили Джули в приемното семейство. Не можех да й помогна.

— Споменаваше ли някакви имена? Търсеха ли я по телефона?

— Не.

— Да се е случило нещо необичайно по време на последната й смяна?

— Не. Но предишната вечер бяха идвали да хапнат с техни приятели.

— Какви приятели?

— Ами… най-обикновени. Сара беше в почивка. За нея храната беше безплатна, а за останалите — с намаление. Когато човек няма много пари, тези неща са от значение.

— Познаваш ли ги?

— Да, семейство са. Лио и Айда Брум.

Роби отпи глътка кафе и си записа имената.

— Разкажи ми за тях.

В закусвалнята се появиха нови клиенти. Наложи се да изчака, докато Шерил ги настани в едно от сепаретата и вземе поръчките им. Бяха съвсем безобидни и той бавно отмести поглед от тях. После се възползва от паузата и отново включи радиостанцията.

— Не го прави повече! — прозвуча гласът на Джули. — Няма да плача, ясно?

Роби леко кимна.

— Извинявай — рече Шерил и отново се изправи зад бара.

— Няма проблем. Говорехме за семейство Брум…

— Всъщност няма какво да ти кажа. Съвсем обикновена двойка. Наближават петдесет. Айда работи в някакъв фризьорски салон, а Лио е държавен служител, но не знам къде и какво точно работи. Нямам представа откъде се познават. Може би от някоя рехабилитационна програма. Казва ли ти някой? Просто идват от време на време да вечерят с приятелите си.

— Случайно да знаеш къде живеят? Някакъв телефон?

— Не.

— Аз знам — обади се в слушалката Джули.

— Забеляза ли нещо необичайно онази вечер, Шерил?

— Ами… Бях късната смяна и ги обслужвах. Чувах откъслечни фрази от разговора им, но нищо особено. Обаче ми се сториха някак, как да кажа…

Роби търпеливо я изчака да намери точните думи.

— Сякаш бяха видели призрак…

— Но ти не попита какво ги тревожи, нали?

— Не, разбира се. Предположих, че е от дрогата или от отсъствието на Джули. А може би Лио и Айда си имаха проблеми. Все пак съм само сервитьорка в една скапана закусвалня, знаеш. Ако хората пожелаят да разговарят с мен, аз ги слушам. Но не мога да си пъхам носа където не ми е работа. Имам си достатъчно мои проблеми. Може би съм лош човек, ама това е положението…

— Не си лош човек, Шерил — успокои я Роби, но съзнанието му беше заето с друго. — Случайно да ти предстои почивка?

Тя го погледна изненадано, после кимна.

— Имам да ползвам една седмица от отпуската си.

— Имаш ли роднини в провинцията?

— Да, в Талахаси.

— Защо не им отидеш на гости?

— Какво?! — втренчено го погледна Косман. — Нима мислиш, че…

— Просто си вземи отпуската, Шерил — прекъсна я той, остави една двайсетачка до чашата с кафе и се изправи. — Вземи я веднага.