Дейвид Балдачи
Невинните (3)

2

След поредния подземен завой Роби дочу гласа на екскурзовода, който засипваше клиентите си с наизустени истории за таласъми и призраци, разказвани с мистериозен глас. Мелодрамата продава, помисли си Роби. Но на практика всичко, което щеше да се случи тази вечер, зависеше именно от уникалността на този глас.

Предстоеше завой надясно. Туристите вече се насочваха в тази посока. Роби също, макар и от противоположната страна. Синхронът беше пълен, без възможност за грешки.

Той започна да брои крачките си. Беше наясно, че и екскурзоводът брои своите. Дори бяха тренирали за пълното им уеднаквяване. След седем крачки екскурзоводът, чиято фигура беше копие на фигурата на Роби и загърната в същото наметало, се показа иззад завоя, на около пет крачки пред групата. Държеше фенерче — предмет, който Роби нямаше как да дублира, тъй като ръцете му задължително трябваше да бъдат свободни. Екскурзоводът се обърна наляво и се мушна в тесния процеп, издълбан в стената, който водеше към друго помещение с друг изход.

Роби се завъртя и светкавично зае мястото му начело на групата, която всеки момент щеше да излезе от завоя. Ръката му се плъзна надолу и включи касетофона, закачен на колана под наметалото. Мистериозният глас на екскурзовода изпълни тунела, продължавайки историята от мястото, на което беше направил кратка пауза преди завоя.

Роби мразеше да бъде с гръб към когото и да било, но в случая това беше единствената възможност за реализацията на плана. Хората зад него имаха фенерчета и иначе несъмнено щяха да забележат промяната — най-вече факта, че не говори и носи прибор за нощно виждане. Гласът продължаваше драматичния си монолог, а Роби пое напред. Постепенно забави крачка и групата започна да го настига. Фенерчетата им осветиха гърба му. Той чуваше дишането им и усещаше миризмата им. Потта, одеколона и чесъна в храната, която бяха приели. Последната храна в живота им.

Или в моя, в зависимост от развоя на нещата.

Времето изтече и той се обърна. Ножът му потъна дълбоко в корема на първия мъж, който се свлече на пода и направи опит да удържи с шепи срязаните си органи. Вторият получи куршум в лицето. Заради заглушителя изстрелът прозвуча като силна плесница. Звукът отекна между каменните стени и се смеси със стоновете на умиращите.

Другите реагираха, но веднага си пролича, че не са професионалисти. Бяха хищници, които нападат слабите и зле подготвените си жертви. Роби обаче не беше сред тях. Бяха останали трима, но само двама представляваха заплаха.

Ножът му изсвистя във въздуха и се заби в гърдите на третия. Той рухна като подкосен с разсечено сърце. Човекът зад него стреля, но Роби вече беше сграбчил поредната си жертва, използвайки тялото й като щит. Куршумът се заби в каменната стена. Част от него остана там, а друга рикошира и звучно се удари в насрещната. Онзи продължаваше да натиска спусъка, но адреналинът му пречеше да стабилизира стойката си и да произведе точен изстрел. Миг по-късно пълнителят се изпразни, а тунелът се изпълни с дим. Един от куршумите попадна в главата на първия мъж, но той вече беше мъртъв от огромната кръвозагуба. Петият се просна на каменния под с длани на тила.

Роби видя всичко това, приклекна и пусна един куршум в главата на четвъртия. Така ги беше кръстил. Числа вместо имена. Напълно безлични. И по-лесни за убиване.

Остана само номер пет. Този мъж беше единствената причина за появата на Уил Роби в Единбург. Останалите загинаха поради присъствието си там. Смъртта им беше безсмислена, но неизбежна.

Номер пет се изправи и отстъпи крачка назад. Роби направи същото. Мъжът не беше въоръжен. Явно го беше сметнал за излишно и сега съжаляваше. Започна да плаче и да се моли. Обеща да плати. Сума без ограничения. Премина към заплахи в момента, в който дулото се насочи в главата му. Какво ще направи с Роби и семейството му, каква болка ще му причини.

Но Роби дори не го чу. Отдавна се беше наслушал на подобни заплахи. Стреля два пъти. В лявата и в дясната половина на мозъка. Сто процента фатални изстрели. Както винаги.

Номер пет се строполи на каменния под. С последния дъх от устата му излетя ругатня, която никой не чу. Роби се обърна и се шмугна в процепа, който беше използвал екскурзоводът.

Шотландия не го уби. И той й беше благодарен.

Убийството на петима души изобщо не се отрази на съня на Роби. Той се събуди в шест сутринта и отиде да закуси в кафенето зад ъгъла.

После тръгна пеша към гара „Уейвърли“, която се намираше в непосредствена близост до хотел „Балморал“. Качи се на влака за Лондон. След малко повече от четири часа пристигна на „Кингс Крос“, откъдето взе такси за „Хийтроу“. Полет 777 на „Бритиш Еъруейс“ излетя в ранния следобед. Седем часа по-късно при лек попътен вятър машината се приземи на летище „Дълес“. В Шотландия беше облачно и хладно, но Вирджиния го посрещна със сухо и топло време. Слънцето беше увиснало над хоризонта далече на запад. Небето бързо се заоблачаваше, но буря нямаше да има, защото липсваше влага. На майката природа не й оставаше нищо друго, освен да изглежда застрашително.

Колата го чакаше близо до терминала. Черен джип с правителствени номера, без отличителни знаци. Роби влезе, щракна колана и вдигна последния брой на „Уошингтън Поуст“ който лежеше на седалката. Шофьорът потегли мълчаливо, без да чака инструкции. Очевидно знаеше къде отива. Трафикът по скоростната магистрала „Дълес“ беше изненадващо слаб.

Телефонът му започна да вибрира. На дисплея беше изписана една-единствена дума. Поздравления. Прибра апарата обратно в джоба на якето си. Имаше чувството, че думата „поздравления“ не е особено подходяща. Също като „благодаря“. Роби изобщо не знаеше коя е подходящата дума след убийството на петима души. Може би нямаше такава. В подобни случаи най-уместно бе мълчанието.

Пристигна в сградата, която се намираше малко встрани от Чейн Бридж Роуд в Северна Вирджиния. Доклад не се предвиждаше. Нито устен, нито писмен. Никой не можеше да представи какъвто и да било документ, в случай че се стигнеше до разследване. Но ако нещата се объркаха, Роби нямаше да може да разчита на официална подкрепа.

Той се насочи към един кабинет, който не беше негов, но понякога го използваше. Въпреки късния час хората бяха на работните си места. Никой не го погледна, никой не го заговори. Те нямаха представа с какво се занимава, но знаеха, че не бива да контактуват с него.

Роби седна зад едно бюро, включи компютъра и изпрати няколко имейла. После се извърна към прозореца, който всъщност не беше прозорец, а правоъгълник с изкуствена слънчева светлина. Защото истинският прозорец е дупка, през която може да се промъкне някой.

Час по-късно в кабинета се появи закръглен мъж с бледа кожа и измачкан костюм. Не се поздравиха. Закръгленият постави една флашка на бюрото, после се обърна и излезе. Роби сведе поглед към сребристия предмет. Поредната задача. Напоследък задачите се редуваха една след друга без никаква пауза.

Той пъхна флашката в джоба си и напусна кабинета. Този път шофираше лично. Колата беше ауди, което го чакаше в съседния гараж. Отпусна се на седалката и веднага се почувства по-удобно. Това беше собствената му кола, имаше я от четири години. Насочи я към изхода. Дежурният на бариерата също не го погледна. Роби се почувства като Невидимия на улицата в Единбург.

Излезе на шосето, превключи скоростите и натисна газта. Телефонът му отново започна да вибрира. На екрана пишеше: Честит рожден ден. Това не го накара да се усмихне. Не го накара да направи нищо друго, освен да хвърли апарата на седалката до себе си и да увеличи скоростта.

Нямаше да има торта и свещи.

Роби се замисли за събитията, които се бяха разиграли в подземията на Единбург. Четирима от убитите мъже бяха телохранители — корави и жестоки типове, ликвидирали през последните пет години най-малко петдесет човека, включително и деца. Петият с двете дупки в главата беше Карлос Ривера. Трафикант на хероин и бели робини, шеметно богат, отскочил до Шотландия като турист. Но Роби знаеше истинската причина за посещението му — среща на високо равнище с един известен руски гангстер, с когото трябваше да договори съвместна дейност. Дори престъпниците имаха слабост към глобализацията.

Роби беше получил заповед да ликвидира Ривера, но не заради обичайния му бизнес, свързан с контрабандата на дрога и женска плът. Смъртната му присъда беше издадена от правителството на Съединените щати, чиито специални служби бяха разкрили плановете му за организиране на държавен преврат в Мексико с подкрепата на генерали и други високопоставени офицери в мексиканската армия. Бъдещото правителство нямало никакви намерения да поддържа приятелски отношения със САЩ, което бе недопустимо. На практика срещата с руския престъпен бос беше примамка. В действителност нямаше никаква среща, никакъв престъпен бос. Прегрешилите мексикански генерали също бяха мъртви, ликвидирани от хора като Роби.

Когато най-после пристигна у дома, той предприе двучасова разходка по тъмните улици. Стигна до реката и известно време стоя там, загледан във фаровете на колите покрай отсрещния бряг, които прорязваха мрака. По спокойните води на Потомак бавно се плъзна полицейски катер.

Роби вдигна глава към безлунното небе, което приличаше на торта без свещи.

Честит рожден ден.