Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Уил Роби (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Innocent, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 34 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
danchog (2013 г.)

Издание:

Дейвид Балдачи. Невинните

Американска. Първо издание

ИК „Обсидиан“, София, 2013

Худ. оформление: Николай Пекарев

Редактор: Димитрина Кондева

Техн. редактор: Людмил Томов

Коректор: Симона Христова

ISBN: 978–954–769–315–9

История

  1. — Добавяне

7

Тази мисия беше различна.

Близо до дома му.

Толкова близо, че всъщност си беше у дома.

Бяха изминали почти три месеца от Танжер и смъртта на Халид бин Талал. Беше по-хладно, а небето по-сиво. През цялото това време Роби не беше убил никого. Това беше необичайно дълъг период на бездействие, но той го прие спокойно. Излизаше да се разхожда, четеше книги, хранеше се навън. Освен това осъществи няколко пътувания, без да убива. Казано с други думи, живееше нормално.

После флашката отново се появи. Нормалният живот приключи и дойде време за оръжието. Беше получил задачата преди два дни. Времето за подготовка беше малко, но флашката обяви, че тази мисия е спешна. А когато флашката говореше, Роби просто се залавяше за работа.

Седеше на креслото в дневната с чаша кафе в ръка. Беше ранно утро, но той беше буден вече от няколко часа. При всяка мисия ставаше така. Колкото по-близо беше тя, толкова по-малко спеше той. Не толкова от нервност, колкото от желание да се залови с активната подготовка. Когато беше буден, част от съзнанието му непрекъснато усъвършенстваше плана, откривайки и отстранявайки грешките. Не го правеше само когато спеше.

По време на дългата почивка той реши да приведе в действие отдавнашните си планове за по-активен социален живот и дори прие поканата за неформално парти у съседа на третия етаж. Присъстваха едва десетина души, част от които живееха в същия блок. Съседът го представи на няколко от тях. Вниманието на Роби бързо беше привлечено от една млада жена.

Тя живееше тук отскоро. Излизаше много рано — някъде към четири сутринта — и поемаше с колелото си към Белия дом. Роби знаеше къде работи от официалната справка, която беше получил. А ранния час на излизането й определи сам, тъй като я наблюдаваше през шпионката.

Тя беше много по-млада от него, красива и съдейки по външния й вид — доста интелигентна. На няколко пъти очите им се срещаха, но това беше всичко. Роби имаше чувството, че и тя е самотна като него. И вероятно нямаше да има нищо против, ако я заговори. Беше облечена с бяла блуза и къса черна пола, а косата й беше прибрана на конска опашка. Разговаряше с непознат за Роби мъж и държеше питие в ръка. От време на време поглеждаше към него и се усмихваше.

Той на няколко пъти понечи да я заговори, но в крайна сметка си тръгна, без да го направи. На излизане се обърна да я погледне. Тя се смееше на коментарите на един от гостите и не го забелязваше. Може би така е по-добре, рече си той. Какъв е смисълът?

Роби стана и пристъпи към прозореца.

Есента бе настъпила. Листата на дърветата в парка започваха да капят, а вечерите бяха доста студени. Понякога още се усещаше влажният полъх на лятото, но все по-рядко. Времето в момента беше доста добро за един град, построен върху блато, който — по мнението на мнозина — продължаваше да е блато, особено в кварталите, в които се подвизаваха професионалните политици.

Роби успя да приключи предварителните си проучвания в рамките на ограниченото време, което му беше отпуснато. Те включваха и репетиция на логистиката, която продължаваше и в момента и която при създалата се ситуация беше доста сложна. Това не беше достатъчно и не му донесе удовлетворение. Но нямаше избор.

Локацията не изискваше използването на средства за бързо придвижване. Нито самолети, нито влакове. Но и мишената беше различна, при това в лошия смисъл на думата.

Понякога преследваше хора, представляващи глобална заплаха, като Ривера и Талал. Друг път просто решаваше конкретен проблем.

Използваха се различни етикети, но в крайна сметка всички те означаваха едно и също. Работодателят му решаваше кое живо същество ще стане мишена, а след това възлагаше на хора като Роби задачата да го лишат от живот.

С оправданието, че по този начин светът става по-добър.

Като изпращането на най-могъщата армия в света срещу един луд в Близкия изток. Победата бе сигурна още със започването на войната. Но това, което не можа да се предвиди, бе случилото се след победата. Тоталният хаос.

Един от начините да попаднеш в капана, който сам си заложил.

Институцията, за която работеше Роби, имаше конкретна и ясна политика по отношение на оперативните работници, заловени по време на мисия. Никой никога нямаше да признае, че Роби е работил за правителството на Съединените щати. Нямаше да се вземат никакви мерки за спасяването му. Тази позиция беше коренно противоположна на девиза на морската пехота „Един за всички, всички за един“. В света на Роби всеки се грижеше сам за себе си.

При всяка мисия той си изготвяше собствен план за изтегляне в случай на провал. Сам, без чужда помощ или някакви предварителни указания. За щастие, никога не се беше налагало да прибягва до него просто защото нямаше провал. Поне досега. Което не означаваше, че това няма да му се случи още на следващия ден.

Заслугата за изготвянето на собствените планове за изтегляне беше изцяло на Шейн Конърс. Той научи Роби как да действа в такива случаи, признавайки мимоходом, че знае за какво става въпрос от една операция в Либия, която се провалила по независещи от него причини.

— Няма кой да ти помогне освен самият ти, Уил — каза му Конърс.

През всичките години, които последваха, Роби помнеше тези думи и вероятно щеше да ги помни, докато е жив.

Огледа апартамента си. Обитаваше го от четири години, защото му харесваше. В квартала имаше много ресторанти, до които можеше да стигне пеша. Имаше и доста магазини, които се различаваха от големите търговски вериги. Той се хранеше предимно навън. Обичаше да седи на някоя маса, откъдето можеше да наблюдава минувачите. В някаква степен се чувстваше като студент, който изучава обществото. И който по тази причина беше все още жив. Умееше да разчита лицата на хората дори когато получаваше възможност да ги зърне само за миг. Но това не беше вродена дарба, а търпеливо изградено умение, подобно на всички останали качества, които притежаваше.

В приземието на блока имаше фитнес, който Роби посещаваше редовно. Там поддържаше физическата си форма, трупаше мускули и упражняваше техниките, които се нуждаеха от упражнения. Беше единственият посетител на залата. На други места тренираше техниките с оръжие и останалите умения, които имаха пряка връзка със занаята му. Там използваше и партньори.

Всичко това не беше лесно, когато човек е на четирийсет години.

Раздвижи шийните си прешлени във всички посоки и беше награден с очакваното пропукване.

Навън се затръшна врата. Той пристъпи към шпионката и успя да зърне съседката, която буташе колелото си по коридора. Жената от купона, която работеше в Белия дом. Пътуваше до местоработата си с обикновени дънки, които вероятно сменяше там с делово облекло. Винаги беше първата, която напуска блока. С изключение на случаите, в които Роби я изпреварваше по неотложни причини.

А. Ламбърт.

Това беше името, изписано на пощенската й кутия във входното фоайе. От служебната справка беше научил, че „А.“ означава Ан.

На неговата пощенска кутия беше изписано само Роби. Без инициал за първото име. Нямаше представа дали хората се учудват на това. Вероятно не.

Тя беше около трийсетгодишна, висока и слаба, с руса коса. Веднъж, малко след появата й в блока, той я зърна по шорти. Имаше слаби и дълги бедра, които едва забележимо се докосваха в коленете. Красиви и изящни черти на лицето, с малка бенка под дясната вежда. По-късно стана неволен свидетел на спора й с някакъв съсед, който не одобряваше правителството. Отговорите й бяха резки и компетентни — нещо, което го впечатли.

Оттогава започна да мисли за нея като за „А.“. Нищо повече.

Изчака я да влезе в асансьора заедно с колелото, отдръпна се от вратата и се прехвърли до един от прозорците, които гледаха към улицата. Минута по-късно тя излезе от блока, метна раницата на гърба си и възседна велосипеда. Той гледа след нея, докато зави зад ъгъла и рефлекторните ленти на раницата и каската й изчезнаха от погледа му.

Следващата спирка: Пенсилвания Авеню 1600. Беше четири и половина сутринта.

Роби обърна гръб на прозореца и огледа апартамента, в който живееше. Нищо в него не издаваше с какво се занимава. Официалната му версия беше желязна и предлагаше отговор на всички въпроси, които някой би задал. Въпреки това апартаментът беше съвсем безличен, без почти никакви лични вещи, издаващи предпочитанията на обитателя му. Самият той беше оставил на други хора да изградят миналото му, поставяйки навсякъде снимките на хора, които той не познаваше, но които играеха ролята на роднини и приятели. Освен тях част от стандартната процедура задължително включваше и някое „хоби“ — ракети за тенис, ски, книги по филателия или някакъв музикален инструмент. Мебелировката се изчерпваше с легло, няколко стола, купчина книги, които действително четеше, лампи, маси, кът за хранене, баня и тоалетна.

Роби подскочи към лоста, монтиран над вратата на спалнята, и направи двайсет бързи набирания. Беше му приятно да усеща работата на мускулите си, които изтласкваха тялото му нагоре със забележителна лекота. Можеше да направи и доста лицеви опори. Все още беше в отлична физическа форма, но вече осъзнаваше, че годините вземат своето. Оставаше му да се надява, че ще компенсира неизбежното остаряване с по-голям оперативен опит.

Отпусна се на леглото, без да използва завивките. Не включи отоплението в апартамента, защото искаше да се наспи.

Чакаше го тежка нощ. И най-вече различна.