Дейвид Балдачи
Невинните (26)

25

Когато се прибра у дома, всичко вече го чакаше. Това беше доста обезпокоително. Нито един от тайните му капани не беше докоснат.

Прегледа папката, документите и допълнителната информация. Трябваше да се включи в разследването с максимална бързина. Но в такива случаи бързината обикновено водеше до грешки. Неизбежни грешки. След тях оставаше само един въпрос: колко бързо ще се изпари подкрепата на Синия.

Вероятно по-бързо от партийната и финансовата подкрепа на кандидат с лавинообразно падащ рейтинг.

Такива бяха правилата в този град.

От официалните документи го гледаше името Уил Роби. По ирония на съдбата истинското му име си оставаше най-безопасно. Особено при изпълнението на подобни задачи.

Прибра значката и служебната карта в джоба на якето си. На масата го чакаше чисто нов „Глок 20“ и кобур за през рамо. Беше доволен, че ще може да се отърве от онзи револвер 38-и калибър. Преметна кобура през рамо и закопча якето си.

В коридора едва не се сблъска с младата си съседка, която ровеше в чантата си за ключовете. Ани Ламбърт беше облечена в тъмен костюм, но носеше маратонки с къси бели чорапи.

— Здрасти, Уил — поздрави тя.

— Обикновено не те виждам тук в работно време — отбеляза той.

— Забравих нещо. Използвам обедната почивка да си го взема. Закъде си тръгнал?

— Имам една среща. Успя ли да поразпуснеш?

— Моля? А, да.

Задължителното проучване на Ламбърт след първоначалния й контакт с Роби не беше дало резултат. Това не беше изненада. Трябва да си кристално чист, за да работиш в Белия дом.

— Извинявай, че си тръгнах толкова бързо, но бях много уморен — добави той.

— Няма проблем. И аз бях доста уморена. — Тя се поколеба, после тихо добави: — Някой ден може наистина да изпием по едно питие…

— Разбира се — кимна Роби, но мислите му бяха другаде.

— Ами добре — несигурно промълви тя.

Роби понечи да си тръгне, но изведнъж се сети, че това би било още една проява на неучтивост.

— Идеята е чудесна, Ани. Наистина искам да изпием по чаша.

Лицето й светна.

— Ще го направим много скоро — добави той.

— Защо? Заминаваш ли някъде?

— Не. Просто си давам сметка, че трябва да излизам повече. Ще ми бъде приятно в твоята компания.

Тя се усмихна и каза:

— Добре, Уил. Знаеш къде живея.

След като се разделиха, Роби неволно се запита с какво го привлича тази жена. Отговорът му се стори ясен — беше млада, красива и несъмнено умна, а по поведението й личеше, че го харесва. Но това бяха неща, на които той доскоро не обръщаше внимание. Погледна назад. Ани беше влязла в апартамента си, но Роби имаше чувството, че тя все още стои на прага с маратонките и деловия костюм.

Не след дълго той вече въртеше волана на своето ауди в посока на местопрестъплението. Служебната карта му позволи да паркира в забранения периметър. По пътя хвърли едно око на проследяващото устройство. Всичко беше наред. Джули не беше напуснала хотела.

Насочи се към входа на блока с нарастващо притеснение. Предстоеше му да разследва две убийства, на които беше пряк свидетел.

Във входното фоайе се беше събрала цяла тълпа полицаи и цивилни агенти. Роби се насочи към тях с намерението да се представи на водещия разследването. Тълпата се разтвори, за да му даде път, и пред него се изправи същата специална агентка на ФБР, която беше забелязал край взривения автобус.

В студения й поглед се четеше въпрос. Той извади документите си. Най-напред й показа значката, а след това и служебната карта. Тя направи същото. Специален агент Никол Ванс.

— Добре дошли, агент Роби. Имам някои въпроси към вас.

— Очаквам съвместната ни работа да бъде ползотворна, агент Ванс — сдържано отвърна той.

— Шефът ми вече ме предупреди за появата ви. Ще бъдете включен в разследването, но главно в събирането на информация за загиналата. Искам да ви напомня, че водеща роля ще има ФБР, тоест аз.

— Не възразявам — спокойно отвърна Роби.

Ванс му хвърли изпитателен поглед, после кимна.

— Много добре. Просто исках да уточним тези неща още в началото.

— С какво да започна? — попита той.

— Всякаква информация за миналото на жертвата ще ни бъде от полза.

Роби й подаде флашката, която извади от джоба на якето си.

— Това са личните й данни, съхранявани в служебното й досие — кратко поясни той.

Ванс пое лъскавата флашка и веднага я прехвърли на един от подчинените си.

— Свалете всичко, което може да ни бъде от полза — разпореди се тя, а след това отново се обърна към Роби. — Искаме да направим повторен оглед на местопрестъплението. Идвате ли с нас?

— Разбира се. Моите шефове със сигурност ще пожелаят да се уверят, че си изкарвам заплатата.

Репликата му беше възнаградена с лека усмивка.

— Предполагам, че всички федерални агенции работят по един и същ начин — рече тя.

— И аз — отвърна Роби.

Насочиха се към асансьора.

— Чухте ли за взривения автобус? — подхвърли през рамо Ванс.

— Видях го по новините. Доколкото разбрах, и този случай ще бъде разследван от ФБР.

— Точно така. От мен.

— Доста ви препълват чинията — отбеляза той.

— Може би ще се наложи да обединим двете разследвания.

— Защо?

— Открихме пистолет на мястото на експлозията.

Роби усети как сърцето му ускорява ритъма си, но запази самообладание.

— Пистолет ли? — промърмори той.

— Да. Балистичната експертиза показва, че същият глок е изстрелял куршума, който открихме на пода в дома на убитата. Това ме кара да мисля, че двата случая са свързани. Предстои да разберем по какъв начин.

— Може би убиецът просто се е отървал от оръжието си. По една случайност в близост до автобуса.

— Не вярвам в случайните съвпадения — поклати глава Ванс. — Особено такива.

Излязоха от асансьора и се насочиха към апартамента, в който майка и дете бяха загинали пред очите на Роби. Въпреки студения въздух той усети как по челото му избиват капчици пот.

Ако имаше избор, със сигурност би предпочел да ликвидира още сто нафукани саудитски принцове и кръвожадни наркобарони, но да не влиза в този апартамент.