Дейвид Балдачи
Невинните (58)

57

Роби потегли на север към окръг Принс Джордж в Мериланд. Този район беше населен с хора от средната класа — ченгета, пожарникари, държавни чиновници. Съседният окръг Монтгомъри беше доста по-престижен. Там живееха адвокати, банкери и шефове на компании, обикновено в големи и луксозни къщи, построени върху сравнително малки парцели.

Къщата на Рик Уинд беше в квартал, в който хората паркираха колите си на улицата, тъй като гаражите им бяха пълни с непотребни вещи.

Забелязваше се и полицейско присъствие въпреки липсата на заграждения. Това беше така, защото на практика тук не беше извършено престъпление. Хората на Синия вече се бяха обадили. Охраняващият полицай само погледна документите му и го пропусна да мине.

Преди да влезе в къщата, Роби си сложи гумени ръкавици и терлици на краката. По този начин щеше да запази евентуалните веществени доказателства.

Влезе в антрето, затвори вратата след себе си и включи осветлението. Един поглед му беше достатъчен, за да установи, че бизнесът на Уинд в заложната къща не е бил нищо особено. Износени мебели, протъркани килими. Стените плачеха за боя, а въздухът бе напоен с миризма на пържено. Беше проникнала навсякъде явно отдавна, тъй като Уинд от доста време вече нямаше как да готви. Подобна миризма изчезваше само след разрушаване на къщата.

Няколко книги на рафтовете, предимно военни трилъри. Снимки в рамки. На тях бяха Рик и Джейн Уинд с двете им деца. Изглеждаха щастливи. Каква ли бе причината за разпадането на това семейство, запита се Роби докато разглеждаше снимките една по една. После сви рамене. Не разбираше нищо от семейни проблеми.

Не откри нищо. Нито долу, нито на горния етаж. Във влажното мазе имаше само купчина кашони с вехтории, които миришеха на мухъл.

Роби излезе навън и отвори страничната врата, през която се влизаше в гаража. Предполагаше, че полицията вече беше направила подробен оглед на къщата, но може би не бяха търсили каквото трябва.

Сякаш аз знам какво търся, помисли си той.

Половин час по-късно седна на един градински стол в средата на гаража и бавно се огледа. Косачка за трева, кашони, инструменти, работна маса, тор за тревата и дръвчетата, спортна екипировка и една бойна каска — вероятно спомен на Уинд от годините му в армията.

От каската висяха няколко етикетчета, съдържащи личните данни на боеца Уинд. Той стана от стола и отиде да ги разгледа. Но информацията върху тях не му помогна с нищо. Огледа се още веднъж и въздъхна. Пътуването се беше оказало безполезно. Но поне можеше да го зачеркне от списъка си.

Погледна часовника си, който показваше малко след осем, а след това се обади на Ванс.

— Имаш ли време за кафе? Аз черпя.

— А какво ще поискаш насреща? — подозрително попита тя.

— Откъде знаеш, че ще искам нещо?

— Знам, защото най-после те разгадах. За теб няма нищо по-важно от мисията.

Май наистина ме е разгадала, помисли си Роби.

— Добре, искам заключенията от аутопсията на Рик Уинд — призна той.

— Защо са ти?

— Те са част от разследването.

— Къде и кога? — попита тя.

Той й съобщи мястото, което беше избрал предварително — близо за нея и не чак толкова далече за него.

Подкара обратно към Вашингтон, прекоси моста „Удроу Уилсън“ и започна да си пробива път през натоварения трафик. Ванс го беше изпреварила и вече го чакаше в кафенето на Кинг Стрийт в историческия център на Александрия. Той седна на масата и забеляза, че тя вече му е поръчала кафе.

— Помня как го обичаш — каза тя, докато разбъркваше захарта в чашата си. След което ненужно добави: — От оня път, когато беше у дома.

— Благодаря. Носиш ли заключенията?

Тя извади една папка от чантата си и му я подаде. В нея имаше многобройни снимки на тялото, направени от различен ъгъл, плюс подробен анализ на физическото му състояние и причината за смъртта. Роби отпи от чашата си и се зачете.

— Изглеждаш така, сякаш не си спал цяла нощ — обади се Ванс.

— Не цялата, но през по-голямата част — кимна той.

— Нямаш ли нужда от сън?

— Спя цели три часа на нощ, което е предостатъчно.

Тя изсумтя и посегна към чашата си.

— Виждаш ли нещо интересно?

— Уинд не е бил в цветущо здраве. Заболяване на сърцето, увреден бъбрек, проблеми с черния и белия дроб.

— Воювал е в Близкия изток. Нали знаеш какви гадости са използвали там? Много хора са се върнали с увреждания.

— Така ли? — вдигна глава Роби.

— Брат ми участва в Първата война в Залива. Умря на четирийсет и шест. Мозъкът му приличаше на швейцарско сирене.

— Синдромът на Войната в Залива?

— Да. Не получи широко отразяване в медиите, вероятно защото бяха похарчени милиарди. Истината така и не излезе наяве.

— Съжалявам за брат ти — каза Роби и отмести папката.

— Откри ли нещо полезно?

— Тази интересна татуировка на лявата му ръка — кимна той и й показа снимката.

— И аз я видях — кимна Ванс. — Зачудих се какво представлява.

— Спартански воин в бойна поза.

— Какво?!

— Гледала ли си филма „Триста“?

— Не.

— В него е изобразена една битка между гърците и персите. Армията на Персия е била далеч по-многобройна, но гърците използвали един тесен проход, за да затруднят придвижването на могъщата сила. Предател показал на персите как да заобиколят прохода. Царят на Спарта заповядал армията му да се оттегли и останал да брани прохода с шепа войници. На тези триста воини е посветен филмът — подредени плътно един до друг във фаланга, с вдигнати щитове и насочени копия. Избили ги до крак, но забавили достатъчно дълго настъплението на персите, така че гръцката армия успяла да се спаси.

— Интересен урок по история — отбеляза Ванс.

— Мисля, че подобна татуировка е напълно логична за човек като Уинд, който е служил в пехотата. Ще ми позволиш ли да задържа тази папка?

— Задръж я, имам и други копия. Нещо друго?

— Всъщност не.

Телефонът й иззвъня.

— Ванс.

Роби забеляза как очите й се разширяват. След малко прекъсна връзката и се извърна към него.

— Май се натъкнахме на нещо наистина важно.

— Така ли? — небрежно подхвърли Роби и отпи глътка кафе.

— Току-що са открили очевидец на взривяването на автобуса. Една жена, която е видяла всичко.

— Много добре — кимна Роби. — Дори отлично.