Дейвид Балдачи
Невинните (5)

4

Днес Коста дел Сол напълно оправдаваше името си.

Роби носеше сламена шапка с тясна периферия, бяла тениска, синьо яке, избелели дънки и сандали. Тридневна брада покриваше загорялото му лице. Изглеждаше като човек, който се наслаждава на ваканцията си.

Насочи се към огромния ферибот, с който щеше да прекоси Гибралтарския проток. Гледаше внушителните планински масиви покрай назъбената брегова линия от испанска страна. Високата скала сред сините води на Средиземно море беше наистина смайваща. Той я съзерцава няколко минути, а след това й обърна гръб и я забрави, защото съзнанието му беше ангажирано с други мисли.

Скоростният ферибот пое към Мароко. Поклащаше се като метроном, докато се отдалечаваше от пристанището на Тарифа по посока Танжер. Не след дълго излезе в открити води и увеличи скоростта. Клатушкането намаля. Огромният търбух на ферибота беше пълен с леки коли, автобуси и трактори с ремаркета, а многобройните му палуби бяха претъпкани с пътници, които ядяха и пиеха, играеха на видеоигри под брезентовите навеси или купуваха огромни количества цигари и парфюми от безмитните магазини на борда.

Роби се настани на мястото си, наслаждавайки се на гледката. Или се преструваше, че го прави. В тази част широчината на протока беше едва четиринайсет километра и пътуването щеше да продължи около четирийсет минути. Недостатъчно време за сериозен размисъл. Той го използва да огледа пътниците. Повечето от тях бяха туристи, които много държаха да се похвалят на близките си, че са били в Африка. Но Роби беше наясно, че Мароко няма почти нищо общо с представите за Африка.

Той напусна ферибота на пристанището в Танжер, претъпкано с автобуси, таксита и шумни екскурзоводи. Заобиколи ги и тръгна из града пеша. Скоро навлезе в центъра, където беше обсаден от амбулантни търговци, просяци и съдържатели на магазинчета. Дрипави хлапета дърпаха дрехите му и искаха милостиня. Той продължи напред, гледайки в краката си.

Озова се на оживен пазар за подправки. В един момент за малко не настъпи някаква възрастна жена, която изглеждаше заспала на улицата, притиснала към гърдите си няколко самуна хляб. Очевидно единствената стока, която предлага за продажба, помисли си Роби. Дрехите й бяха мръсни също като кожата й. Беше подпухнала по онзи особен начин, който се дължи на продължително недохранване. Наведе се и пусна няколко монети в шепата й. Съсухрените й пръсти мигом ги стиснаха.

Жената му благодари на родния си език, а той каза „моля“ на своя. Но това не им попречи да се разберат.

Роби продължи напред, ускорявайки крачка. От време на време се натъкваше на стъпала, които вземаше по две-три наведнъж. Мина покрай някакви укротители на змии, които премятаха екзотично оцветени влечуги с извадени зъби около раменете на загорели туристи и отказваха да ги махнат от там, преди да получат пет евро.

Целта на разходката му беше една стая над ресторант, който обещаваше автентична местна кухня, но на практика беше обикновен капан за туристи. Храната беше съвсем обикновена, бирата топла, а обслужването — немарливо. Екскурзоводите спираха автобусите с туристи пред заведението, а след това изчезваха, за да хапнат другаде, вероятно по-евтина и по-качествена храна.

Роби пое нагоре по стълбите, отключи стаята с предварително получения ключ и побърза да заключи след себе си. Огледа се. Легло, стол, прозорец. Всичко, от което се нуждаеше. Той хвърли шапката си на леглото, надникна през прозореца и погледна часовника си. Единайсет сутринта местно време.

Флашката отдавна беше унищожена. Планът за действие беше готов до последната подробност, а съставните му части бяха отрепетирани в тренировъчния център в Щатите, който предлагаше точно копие на реалната обстановка. Не му оставаше нищо друго, освен да чака. Най-трудната част от цялата операция.

Седна на леглото и започна да разтрива врата си, за да прогони натрупаната умора по време на дългото пътуване със самолет и кораб. Този път мишената не беше идиот като Ривера. Беше предпазлив човек с професионална охрана, която едва ли щеше да прибегне до безразборна стрелба. Нещата положително щяха да бъдат по-трудни. Много по-трудни.

Роби не носеше нищо със себе си, тъй като, преди да се качи на ферибота, трябваше да премине през митническа проверка. Пренасянето на нелегално оръжие би означавало сериозни проблеми с испанските власти. Но в Танжер го чакаше всичко, от което се нуждаеше.

Той съблече якето си и се излегна. Горещият въздух, който проникваше отвън, бързо го унесе. Затвори очи с ясното съзнание, че ще ги отвори точно четири часа по-късно. Уличният шум се стопи и Роби потъна в дълбок сън. Събуди се след четири часа и веднага установи, че температурата е достигнала максимума си. Избърса потта от лицето си и отиде да надникне през прозореца. Огромни туристически автобуси пълзяха по тесните улички, абсолютно непригодни за толкова големи и тромави транспортни средства. Тротоарите бяха задръстени от местни хора и туристи.

Роби изчака още един час, след което напусна стаята. Излезе на улицата, направи последните си изчисления и пое на изток. За броени секунди потъна в блъсканицата и шумотевицата на древния град. Възнамеряваше да прибере това, което му трябва, а след това да продължи. Всички неща, необходими за мисията. Но нищо повече. Беше ходил в трийсет и седем страни по света, без да си купи дори дребен сувенир.

След още седем часа вече беше тъмно. Роби наближи големия обект откъм запад. Беше преметнал през рамо чанта с твърди стени и раничка с вода, бурканче за уриниране и малко провизии. Щеше да остане тук три денонощия, или седемдесет и два часа. Огледа се, поемайки с пълни гърди въздуха на Третия свят — натежал от влага, обещаващ скорошен дъжд. Това изобщо не го тревожеше, защото акцията щеше да бъде проведена на закрито.

Роби погледна часовника си в момента, в който долови някакво боботене. Обърна се и зае позиция зад купчина празни варели. Камионът го подмина и спря. Той го настигна с три скока, пъхна се под каросерията и се вкопчи в шасито. Камионът потегли, после отново спря. Разнесе се пронизително стържене на метал в метал. Шофьорът рязко натисна газта и Роби за малко не падна. След петнайсет метра камионът отново спря. Отвориха се врати, крака изтропаха на цимента. После вратите се затръшнаха с оглушителен трясък, а тежките катинари изщракаха. Възцари се тишина, нарушавана единствено от стъпките на охраната, която щеше да обикаля периметъра най-малко три денонощия, без никакви отклонения.

Изчислил времето до последната секунда, Роби изскочи изпод камиона и бързо се изправи. Стъпките му заглъхнаха в мига, в който щракането на тежките катинари престана. Технически погледнато, обектът беше затворен и обезопасен. Роби току-що се беше възползвал от единствения шанс да проникне в него. Първата част на мисията приключи успешно. Сега му предстоеше надпревара с времето.

Той се изкачи по колоната и се вкопчи в носещата греда. Увисна на нея, изчака люшкането да престане и започна да мести ръце по посока на предварително избраното място. Спря на метър от него, залюля се и скочи. Приземи се почти безшумно на металния под, а след това се плъзна към най-тъмния ъгъл на конструкцията, отстоящ на около двайсет и пет метра от него. Придвижваше се бързо и успя да спести около пет секунди.

После осветлението изгасна и се включи алармата. Вътрешността на помещението беше насечена от невидими за невъоръженото око енергийни лъчи, които бяха готови да задействат сирените и при най-лекото докосване от жив организъм. Според инструкциите на охраната евентуалните нарушители се екзекутираха незабавно. Просто мястото беше такова. Специално.

Роби легна по гръб и насочи поглед в тавана. Предстоеше му да прекара тук три денонощия, или седемдесет и два часа. Изпита чувството, че цялото му съществуване се превръща в едно непрекъснато броене.